Всичко за жената

Соевият сос се получава от узрелите семена на влакне­стата соя от сем. Бобови. Тя е едно от най-старите културни растения познати на човечеството. Досега не е открита диворастя­ща. Отглежда се в Югоизточна Азия. От там е разпространена в Русия и после в Европа. У нас тя започва да се култивира в на­чалото на нашето столетие.

Влакнестата соя е едногодишно растение, високо 25-200 см. В плода на соята се намират от 1 до 5 семенца. Кул­тивират се 4 подвида влакнеста соя – манджурска, японо-корейска, индийска и китайска. Най-разпространен е първият подвид, от който са познати сортовете добруджанска соя, кубинска и др. В соевите семена се съдържат голямо количество белтъчини, кои­то са много близки по състав до млечните. Те съдържат глицин вместо легумин, срещащ се в бобовите растения. Глицинът обаче е по-ценен, защото има органично свързана сяра, необходима за кръвообразуването. Срещат се още калиеви и фосфорни соли, ен­зими, провитамин А, витамините В₁, В2, С, К. По количествено съдържание на мазнини и белтъчини соевите семена са първи сред зърнените храни. Аминокиселините им са близки по състав до тези на месото. От соевите семена след съответна преработка се полу­чава вкусен, ароматен соев сос, а също и соево брашно. От семе­йната се приготвят мляко, сирене, кашкавал, масло. Соевият сос е азиатски вариант на европейската кухненска подправка ,,Маги“. Той се получава от соеви семена, сол и вода. В Азия в него се поставят разни подправки. Най-приятен за европейците е китай­ският сос, в който основна подправка е звездовидният анасон. Японският сос е без вкус и аромат, защото съдържа само сол, а индонезийският е особено сладък и приятен, тъй като освен бла­гоуханни подправки има и захар. Със соев сос се подправят ястия от месо, птици, риби, зеленчуци, майонези и др. Соев сос се по­дставя в много мариновани и хранителни продукти (особено месо). При това мариноване могат да се прибавят и чесън, джинджифил и др.

Соевите семена и техните продукти са полезна храна при нару­шена обмяна, атеросклероза, сърдечни заболявания. При бъбреч­ни заболявания консумацията трябва да се ограничи.

Античните и средновековните лекари знаели лечебни­те свойства на чубрицата за храносмилането и затова я препоръч­вали като подправка и лекарство. Матиоли, един от прочутите италиански лекари от XVI в., пише в своята книга за билките, че чубрицата подхожда само за ястия от месо и риба. Нейното научно родово име е сатурея. То произхожда от името на езиче­ските божества сатири, на които се приписвало между другото и чревоугодничество.

Градинската чубрица е едногодишно, около 30 см високо растение от сем. Устноцветни, на което долната част на стъблото е вдървеняла. Родината й са земите около Средиземно море и Близкия Изток. Тя се култивира в много страни на Евро­па и Америка, също и в България. У нас не се среща диворастяща. В кулинарията се използва цялата надземна част, а в медицина­та и фармацията – подземните и надземните части, събрани по вре­ме на цъфтеж. Чубрицата има силен приятен ароматен и леко па­рещ тръпчив вкус. При сушене ароматът става по-интензивен. В растението те се съдържат“ около 0750% етерично масло (с главни съставки феноли, най-вече карвакрол), витамин С, дъбилни веще­ства, захари, флавоноиди, мазнини и др.

Чубрицата стимулира дейността на стомаха и червата, оказва спазмолитичен ефект, има благотворно действие при метеоризъм. Тя намира широко приложение в българската кухня за аромати­зиране на всички трудно смилаеми храни, на първо място боб, леща, зелен фасул, грах. Освен това се поставя в ястия от овнешко и агнешко месо, червено зеле, супи от картофи и зеленчуци, в мариновани краставици (заедно с копър и естрагон), във водата, в която се варят риба или мекотели. Чубрицата е основна състав­ка на българската шарена сол. Тя се прилага в колбасарството, за ароматизиране на сиренета и др. Чубрицата се вари с основните продукти, изважда се преди поднасяне, и то в случаите, когато се поставят цели клончета (1-2). Чубрицата се комбинира добре с магданоз, сушени зеленчуци, дафинов лист, чесън, розмарин, це­лина, гръцки сминдух. Понеже риганът и майораната имат аро­мат твърде близък до нейния, то комбинацията им с чубрица е не­подходяща.

В българската народна медицина чубрицата се използва при високо артериално налягане, против газове и колики в стомаха и червата, при лошо храносмилане, за лекуване на някои бъбреч­ни, чернодробни и жлъчни заболявания. Приема се вътрешно под формата на извлек (1-2 супени лъжици ситно стрити надземна и подземна част от чубрицата се киснат в 500 см³ вода в продълже­ние на 3-4 ч, след това се кипва 15 мин в добре затворен съд, прецежда се, разделя се на 3 части и се приема преди хранене сутрин, обед и вечер).

През Средновековието риганът е бил една от билките, за които се е вярвало, че могат да прогонват злите духове и вся­какви заболявания. С риган са били опушвани хора и помещения. С него са били пълнени възглавниците, за да се постигне здрав сън.

Риганът е многогодишно, до 50 см високо тревисто расте­ние от сем. Устноцветни. В България се срещат 2 варианта от него. Единият, който има бели цветове, не бива да се използва като подправка и за лечебни цели, защото има неподходящ химичен състав. Другият цъфти с розово виолетови цветчета. Родината му е Европа и Предна Азия. Цялото растение има приятен аромат и слабо горчив и стипчив вкус подобно на чубрицата. Използва се горната надземна част. Тя съдържа до 4% етерично масло (с главна съставка тимол 50% ),8% дъбилни вещества, флавоноиди и др.

Риганът има спазмолитично и дезинфекционно действие. Влияе върху функциите на стомаха и жлъчната секреция. С риган се под­правят главно птици и тестени произведения. Самостоятелно или в смес с други билки служи за приготвяне на безалкохолни напит­ки. В народната медицина се употребява главно за ароматизиране на вани при балнеолечение. Прилага се при гинекологични забо­лявания, при рахит у децата, при кашлица. При заболявания на горните дихателни пътища се препоръчват инхалации с риган. Прилага се и като дезинфекционно средство при заболя­ване на устната кухина (гаргара). При стомашни заболявания се приготвя извлек от 1 чаена лъжичка ситно стрит риган. Той се залива с 1 чаена чаша вода, кисне се 2-3 ч, кипи 1 мин и след прецеждане на топло се изпива наведнъж преди хранене. Дозата може да се приложи 3-4 пъти дневно. При кашлица, безапетитие се използва етеричното масло. Риганът не бива да се употребява при бременни жени, тъй като предизвиква приток на кръв в тазо­вата област и може да причини аборт.