Всичко за жената

Сали Кембридж се гордее със своята приятна и умна приятелка – лесбийка, Елизабет Кокс, въпреки че другите я избягват. Изповед на Сали.
На 20 години си мислех, че съм жена на света, приемам все пак, че бе на малка част от Европа, която обиколихме заедно с Елизабет, нейния любовник и моето гадже. Не съм сигурна дали нейната потайност или моята наивност е играла по-голямата роля, но я познавах вече две години и през ум не ми бе минало, че може да е лесбийка. Виждала съм малкото цилиндрично легло, вадещо се под кревата на партньора й, и съм смятала, че е за пестене на пространство. Всъщност се е пестяла истината. Една вечер, докато се сбогувахме на вратата, съквартирантка й я обгърна с ръка през кръста. Тогава разбрах. Бях слисана, заинтригуван и очарована, че тя все пак води сексуален живот, нещо, което по това време смятах за задължително.
След две години се срещнахме на едно парти. Тъй като и двете търсехме квартира, наехме едно жилище заедно с двама мъже – единият педераст, другият – нормален. Бях много привързана към нея, защото беше приятна, умна, мъдра и заради всички други неща, които една добра приятелка трябва да притежава. Излизахме заедно, хранехме се заедно, пиехме заедно и неминуемо, понеже тя г искаше, а аз бях поласкана и любопитна, спяхме заедно. Обичах я, но не можех да се предам на секса. Не, защото нещо явно ми липсваше – миризмата бе различна и не бе някак нормално, – а защото тя беше мека, с големи гърди и много женствена, което ме караше да се преживявам като момче или мъж, а не ми се харесваше такава роля в леглото. И така без всякакви разисквания ние решихме да бъдем „само“ добри приятелки. Смятам, че за нея бе по-тежко, но тя не се опита да ме принуди.
Дали бях лесбийка в очите на хората? Може би много по-често, отколкото аз глупаво си мислех. Вероятно имаше мъже, които не ме доближаваха, защото мислеха, че Лиз и аз сме едно. Други пък, сигурна съм в това, идваха при мен с арогантното предположение, че като ми покажат пениса си ще ми направят услуга, и това от което се нуждая е добре да го разгледам.
За щастие, Лиз не мразеше мъжете и рядко се бъркаше в любовните ми връзки, освен ако аз не поисках мнението й. Знаех, че често съм пречка за нейните срещи с момичета. Обикновено я привличаха нормални жени, които естествено се чудеха, каква роля играя аз в живота й. Не правех нищо, за да окуражавам връзките им с Елизабет, но за Бога, всеки би се изкушил да разкара ужасните й приятелки, когато е сигурен, че просто те не я заслужават?
Всъщност мога да се отнасям приятелски и с жените, няма проблеми (опитайте се само да кажете на най-добрата си приятелка, че отивате на вечеря с нейното момче)! За Мили, например аз бях посредникът в нестабилната й петгодишна връзка. Тя желаеше Елизабет, която засенчваше всеки познат й мъж, но не можеше да приеме да я смятат за лесбийка. Освен това страстно желаеше да има деца. Раздялата стана с толкова сълзи, че и двете ми рамена бяха мокри.
Вярно е, че „скритата“ сексуалност на Лиз я правеше да се обгръща с тайнственост, така че не споделяше с мен интимния си живот, както вероятно нямаше да бъде ако имахме общ интерес към мъжете. Но ние имахме поне 3 000 неща, за които да си говорим. Разговорите за секса и мъжете можех да водя с другите си приятелки.
Имаше и трудности. Интересуваха се дали тя е лесбийка и аз никога не можех да дам задоволителен отговор. Щом питаха мен, значи не бяха близки с Елизабет и тя нямаше да иска те да го знаят. Но иначе за мен нейната сексуална склонност не беше проблем. Не намирах, че това е някаква мрачна и мръсна тайна. Мисля, че не бих й направила услуга, ако излъжа. От друга страна не аз бях тази, която трябваше да го разкрие и да понеса последиците. Така че се въздържах да отговоря нито с „да“ нито с „не“. А да кажеш „Трябва да питаш нея.“ е равносилно на: „Разбира се, че е, но трябва да го пазиш в тайна.“ Най-доброто, което ми дойде на ум, беше: „Що за глупост да ми задаваш такъв чуден въпрос“ – придружено със съответен израз на любезност и оскърбление.
Веднъж тя дойде на коледното парти на моите родители. Тогава за първи път разбрах, че да си лесбийка е всъщност голям проблем. Животът, които водехме в средата на лондонските либерали (много от тях бяха напуснали тесногръдите си семейства), не бе ме подготвил да видя Лиз свита в своя ъгъл срещу провинциалните фанатици. Все едно че бе дошла със змийска глава и крака на паяк. Бях изумена:
а. виждаше ми се прекалено издокарана през погледа на другите,
б. нашите семейни приятели смятаха тази приятна; очарователна жена за опасна. Една разведена мадама погледна Лиз и направо ме попита дали е лесбийка. Мога да ви препоръчам отговор на този въпрос при подобна ситуация: „Ако ми правите предложение, ще ви кажа, ако ли не – не е ваша работа.“ Мисля, че след това вече никога не си проговорихме.
Гордея се с Лиз и не искам да лъжа. Понякога се чувствам точно така, както вероятно са се чувствали евреите в предвоенна Германия – противно ти е да ги отричаш, но не искаш да ги видиш измъчвани или да им се случи нещо още по-лошо. Откакто една друга моя приятелка лесбийка бе съборена и бита на улицата от тълпа деца, викащи „-мръсна лесби“, разбрах, че фанатизмът наранява не само сърцето.
Сега Лиз има Хилари, а аз обичам Майкъл и неизбежно, времето и емоциите ни са в различни посоки, за да можем да бъдем така близки, както някога. Тъжно е, че не мога да й кажа нещо, което всъщност бих искала да споделя – за моето бебе Грейс. Преди известно време си бяхме говорили за възможността да изгледаме заедно две деца. Каза ми „Ще го направя, ако и ти го направиш“. Ако разделяме грижите по децата, така блестящо го бяхме решили, всяка от нас можеше да им отделя по половин ден. Но след това тя реши, че животът й е много „изкривен“, за да отгледа дете (момиче или момче). Не се съгласих с това, но усетих как мъчително преживява „срама“, че е лесбийка.
Когато забременях от Майкъл, знаех, че тя е много радостна. Беше съвсем естествено, тя да бъде част от семейството ни. Идваше заедно с нас на курса, в който ни даваха наставления за раждането (и само случайно пропусна раждането). Исках тя да има специални отношения с. моето дете, но ето какво се случи. Бяхме си уговорили среща и се видяхме заедно всичките пет приятелки и се оказа, че две или три са в повече. Предполагам аз го показах, за мен то бе така, защото аз някак се считах за част от нея, за част от неотдавнашната ни „двойка“.
Как бих могла да познавам Лиз от толкова дълго време – и както си мислех така добре – и да не бях разбрала защо тя се държи формално и резервирано? Миналата седмица, когато решихме да напишем тази история то изведнъж избликна. „Те ще искат да знаят – каза ми тя, -дали не мислиш, че мога да проваля дъщеря ти“.
„Не, Лиз, не мисля. Знам, че ти ще я обичаш и тя ще се чувства така добре с теб и Хилари, повече отколкото при всяка друга нормална двойка. Не съм споменавала, че почти през целия си професионален живот ние сме били съпернички. И, Лиз, обещай, че няма да ми кажеш, когато тя изрече: – Бих искала да си ми майка“.

Соевият сос се получава от узрелите семена на влакне­стата соя от сем. Бобови. Тя е едно от най-старите културни растения познати на човечеството. Досега не е открита диворастя­ща. Отглежда се в Югоизточна Азия. От там е разпространена в Русия и после в Европа. У нас тя започва да се култивира в на­чалото на нашето столетие.

Влакнестата соя е едногодишно растение, високо 25-200 см. В плода на соята се намират от 1 до 5 семенца. Кул­тивират се 4 подвида влакнеста соя – манджурска, японо-корейска, индийска и китайска. Най-разпространен е първият подвид, от който са познати сортовете добруджанска соя, кубинска и др. В соевите семена се съдържат голямо количество белтъчини, кои­то са много близки по състав до млечните. Те съдържат глицин вместо легумин, срещащ се в бобовите растения. Глицинът обаче е по-ценен, защото има органично свързана сяра, необходима за кръвообразуването. Срещат се още калиеви и фосфорни соли, ен­зими, провитамин А, витамините В₁, В2, С, К. По количествено съдържание на мазнини и белтъчини соевите семена са първи сред зърнените храни. Аминокиселините им са близки по състав до тези на месото. От соевите семена след съответна преработка се полу­чава вкусен, ароматен соев сос, а също и соево брашно. От семе­йната се приготвят мляко, сирене, кашкавал, масло. Соевият сос е азиатски вариант на европейската кухненска подправка ,,Маги“. Той се получава от соеви семена, сол и вода. В Азия в него се поставят разни подправки. Най-приятен за европейците е китай­ският сос, в който основна подправка е звездовидният анасон. Японският сос е без вкус и аромат, защото съдържа само сол, а индонезийският е особено сладък и приятен, тъй като освен бла­гоуханни подправки има и захар. Със соев сос се подправят ястия от месо, птици, риби, зеленчуци, майонези и др. Соев сос се по­дставя в много мариновани и хранителни продукти (особено месо). При това мариноване могат да се прибавят и чесън, джинджифил и др.

Соевите семена и техните продукти са полезна храна при нару­шена обмяна, атеросклероза, сърдечни заболявания. При бъбреч­ни заболявания консумацията трябва да се ограничи.

Използват се листата и връхните части със стъблото и цветовете главно на полу храстчето розено индрише от сем. Здравцови. То не се среща диворастящо, защото е хибрид. Култивира се в СССР, Северна Африка, Южна Европа, Южна Америка, както и у нас, но главно в саксии. За добиване на ете­рично масло се употребяват още 2 вида индрише – главесто и миризливо. В надземната част на розеното индрише се съдържат до 0,25% етерично масло, полифенолни вещества и др. Етерич­ното масло се добива чрез дестилация с водна пара. То съдържа вещества, близки до тези на етеричното масло от казанлъшката роза, затова има подобен аромат. Това етерично масло е известно в търговията под името тереше и представлява бледо зеленикава течност. С него се фалшифицира розовото масло.

Листата и етеричното масло на индришето разширяват кръво­носните съдове, подпомагат храносмилането и действат антисеп­тично, поради което намират широко приложение у нас като под­правка и лечебно средство. В нашето готварство листата се прибавят вместо ванилия към компоти, конфитюри (сливи, тикви) и др. Обикновено в 1 буркан компот се поставя 1 листче индрише.

В българската народна медицина индришето се използва глав­но при диабет, високо артериално налягане, сърдечни смущения, а външно – при кожни заболявания, при трудно заздравяващи рани (сок или прясно смелени листа като лапи). При гореказаните заболявания (с изключение на диабета), особено при сърдечни смущения, индришето се приема вътрешно, като се приготвя смес, състояща се от 200 г течна глюкоза, сок от 3 лимона, заедно с фино смелените им кори, 20 пресни, стрити на каша листа от ин­дрише и 30 броя счукани бадеми. Една супена от сместа се приема сутрин половин час преди хранене. Пази се в добре затво­рени съдове на хладно място. При диабет се препоръчва 30 мин преди ядене консумирането на 2-3 пресни листа или изсушени – в тройно количество.