Всичко за жената

Миризливата целина е известна още на старите египтя­ни, на елините и на римляните. Върху капителите на коринтските колони са изобразени листа от целина, което показва колко ви­соко старите гърци са ценели това растение. При тържествени случаи те украсявали домовете и главите си с гирлянди от зелени части на целина. Преди тържества хранели конете си с нея, за да добият издръжливост и бързина. С някои части на растението са лекували жлъчни заболявания и измръзвания.

Използват се както подземните, така и надземните части на едно-или двегодишното растение миризлива целина, което е високо до 100 см и се отнася към сем.Целинови (Сеннико­цветни). У нас целината е двегодишно растение. Нейно отечество се смятат земите по крайбрежието на Средиземно море и Мала Азия. Култивира се навсякъде, особено много в Северна Африка, Средиземноморието и Швейцария. Срещат се много подвидове, сортове и пр., обединени в 3 групи: кореноплодни растения, кои­то имат силно развити корени; растения, развиващи надземна част, главно стъбло и дръжки; и трета група – салатни, имащи едри, силно ароматни, къдрави листа. Във всички части на растението се съдържа етерично масло до 3%, което дава приятния аромат и вкус на целината. В кореноплода се срещат много минерални ве­щества, белтъчини, мазнини, захари, глутамин, аспарагин, тирозин, гликозидът апинин, полифеноли и др. В надземната част се срещат провитамин А, витамините С, В_1, РР, захари, гликозиди и др. Етеричното масло се състои главно от d-лимонен  (70%).

Най-характерните съставки на етеричното масло, на които се дължи благоуханието на целината, са веществата сединолиди; анхидрид на сединовата киселина.

Целината действа главно диуретично и стомашно, регулира обмяната на веществата в организма и има антисептични свойства, поради което се употребява широко в кулинарията. Кореноплодът и листата на целината са основна част в супите от зеленчуци. Зелените или изсушени листа служат за подправка на супи, ма­рината и разнообразни месни ястия. Семена, разтрити със сол и се използват там, където е необходимо с малко количество подправка да се постигне интензивен аромат и вкус (например кай­ма). Те се смесват с горчица и черен пипер. Целината е подходяща подправка за безсолни диетични ястия, защото подпомага излъч­ването на хлориди от организма. Комбинира се с майорана, ма­щерка, лук, чесън. Нарязаният кореноплод обикновено почерня­ва. За да се избегне това, той се пръска с лимонов сок, оцет или разтвор от лимонена киселина.

В народната медицина целината се употребява при ревматизъм, трудно уриниране, но не и при камъни и пясък в бъбреците или пикочния мехур. Прилага се под формата на извлек (500 г коре­ноплод се вари в 1 л вода, докато остане половината от течността, прецежда се, разделя се на 3 части и се приема по време на хране­не сутрин, обед и вечер). Пресният сок (1 чаена лъжичка 3 пъти на ден) от цялото растение се прилага за увеличаване на апетита и подобряване функциите на храносмилателната система. Приета в по-големи дози, целината дразни лигавицата на стомаха и черва­та (етеричното масло), а голямото количество минерални соли (калциев оксалат), които се съдържат в нея, могат да предизвикат поява на кръв в урината.

Синаповото семе се употребява още от древността като консервиращо и лечебно средство и като подправка. Известни са три вида синап – черен, кафяв и бял. Синапът е едногодишно тре­висто растение с разклонено „стъбло. Отнася се към сем. Зелеви (Кръстоцветни). Кафявият синап се нарича още сарепски или руски. Достига на височина до 1,5 м. Семената му са кръг­ли, чернокафяви или жълтеникаво кафяви с диаметър 1,5 мм. По цвят и големина те трудно се различават от черния синап. Съдър­жат етерично масло от 4 до 7%. Кафявият синап се култивира и развива добре у нас.

Черният синап е растение с височина до 1,4 м. Семена­та му са черни или тъмнокафяви. Те съдържат 3,5% етерично мас­ло. У нас е разпространен из цялата страна. За добиване на гор­чица, като консервиращо средство и за лечебни цели се използват семената на кафявия и черния синап. Етеричното масло от двата вида синап съдържа алилизотиоцианат, който има силно дразнеща миризма и остър, парлив вкус. Етеричното масло дразни кожата и при по-продължителен контакт с нея предизвиква образуване на мехури.

За получаване на горчица и като консервант се използват и семената на белия синап. Той е високо до 50-80 см едно­годишно тревисто растение. Произхожда от земите край Среди­земно море. У нас се отглежда в Добруджа и Плевенско. Семената му са белезникави, на големина почти като тези на черния и ка­фявия синап. Етеричното масло на белия синап е без аромат, труд­но летливо и предизвиква тежки изгаряния по кожата. Най-доб­рата горчица се добива от семената на белия синап.

Горчицата се получава, като семената се смилат на едро и се пресуват на студено, за да се отстрани тлъстото масло. Обезмас­лената суровина се стрива до фино брашно, смесва се с оцет, за да се получи кашообразна консистенция, прибавят се сол и захар, а по желание и канела, карамфил, бахар, люти чушки, естрагон, чесън и др. После горчицата се оставя да ферментира (24 ч), след което тя е готова за консумация. При тази ферментация от кафя­вия и черния синап се получава алилизотиоцианат, а от белия – парахидроксибензил-изотиоцианат.

Кафявият и черният синап, използвани в определени дози, предизвикват приток на кръв на мястото на приложението им и с това влияят върху вътрешните възпалителни огнища. Същото свойство има и етеричното масло. Синапите действат и антидиа-бетично. В кулинарията се употребяват под формата на горчица, а в редки случаи се прилагат и цели семена. Семената на белия синап се използват в кулинарията рядко, тъй като парахидроксибензил-изотиоцианатът дразни лигавицата на носа сравнител­но по-малко от алилизотиоцианата на кафявия и черния синап, но пък изгаря по-силно от него мястото, където е приложен. У нас горчицата се слага в майонези, в някои салати и като притур­ка към студени месни ястия. От семената на белия, черния и кафявия синап (заедно с хрян) се приготвя грозденица, крушеница; кисели краставици и други зеленчукови и плодови зимнини и консерви. Обикновено на 10 л течност се поставят 1 супена лъжица синапови семена и толкова плодове или зеленчуци, колкото е

необходимо, за да бъдат покрити от течността. Синапът се комбини­ра с лук, чесън, копър, черен пипер и др., особено при консервиране на зеленчуци.

Белият и черният синап се използват в медицината главно при ревматизъм и простудни заболявания под формата на лапи. Те се приготвят, като 1 супена лъжица синапово брашно от черния или кафявия синап се смесва с 1 чаена лъжичка оцет и затоплена (45°С) вода, прибавя се 1 супена лъжица пшеничено брашно п вода, колкото да се получи средно гъста каша. Тя се разстила върху марля и се слага на болното място. Тъй като алилизотиоцианатът, както вече се каза, дразни кожата, лапата се държи не повече от 15 мин. Семената на черния и кафявия синап служат като жлъчегонно средство, при остри заболявания на дихателните пътища. В тези случаи се приема вътрешно 1 чаена лъжичка 3 пъти на ден от следната смес: една равна чаена лъжичка добре стрито, на прах синапово семе и 100 г пчелен мед. Етеричното масло на черния и кафявия синап служи за получаване на някои лекарства, синапови книжки и др. Етеричното масло и семената на белия синап не се използват в медицинската практика и фармацията, защото предизвикват силни изгаряния.

Аптечният розмарин се използва като подправка и лечебно средство от древността. В Библията Ливан се споменава като страна, където се срещат много благоуханни растения, между които и този вид розмарин. Неговото лечебно действие се е ценяло високо от древните народи, които смятали, че боговете предпочитат венците от розмарин пред златните. Рим­ляните посвещавали растението на богинята Венера и обкичвали статуите й с него. Римляните и арабите го прилагали като пред­почитана подправка и като лечебно средство при редица заболя­вания. Смятали, че то прогонва всички болести и зли духове. Съ­ществуват някои немски и далматински песни, посветени на роз­марина, носещ щастие и здраве на този, който се кичи с него.

Като подправка и лечебно средство се използват листата на растението. То представлява вечно зелен полухраст, с вдървенели клонки, достигащ на височина 1-2 м и е от сем. Устноцветни. Зелените части на растението имат приятен мирис и нагарчащ вкус. Негово отечество са земите около Средиземно море. Култивира се в Южна Европа, СССР, Югославия и др. У нас се отглеж­да главно като декоративно растение. От листата се получава 2% етерично масло чрез дестилация с водна пара. То е безцветна или жълтеникава течност с миризма на камфора и горчив, слабо

разхлаждащ вкус. На международния пазар се срещат няколко вида розмаринови етерични масла. Най-ценно от тях е далматинското, след него испанското и английското. Освен етерично масло в ли­стата се съдържат 2,5% флавоноиди, сапонини, антибиотични вещества и др. В етеричното масло се срещат цинеол, борнеол, пинен, камфора и др.

Както етеричното масло, така и листата предизвикват отделя­не на секреции в стомаха и червата, засилват жлъчната секреция. Те действат и противомикробно, диуретично и тонизиращо.

В кулинарията розмаринът се прилага главно в ястия от риба, дивеч, овнешко месо, бъбреци, черен дроб, изобщо при трудно смилаеми храни. Фино стрит се поставя в салати от моркови, кар­тофи, зеле, домати. Може да се комбинира в марината и в супи с дафинов лист, черен пипер, хвойна, лук, чесън. Той потиска миризмата на по-нежните подправки (естрагон, магданоз, босилек) и затова не бива да се поставя в ястията с тях. Не се препоръчва използването му при бъбречни и чернодробни заболявания.

Макар че розмаринът е твърде старо лечебно средство, той вече не се прилага в официалната медицина, тъй като може да предиз­вика прилив на кръв в тазовата област и оттам аборт у бременни, а в по-големи дози причинява упойване и гърчове. В българската народна медицина се прилага при нарушен менструационен цикъл, за успокояване на болки в стомаха, против образуването на газо­ве в стомаха и червата, за подобряване на апетита. Той се употре­бява още при сърдечни неврози, астма, кашлица; а във вид на пластири-при ревматизъм. Приема се във вид на извлек (1 чаена лъжичка ситно стрита изсушена суровина се залива с 200 см³ ки­пяща вода, кисне се 4 ч в добре затворен съд, прецежда се, разделя се на 2 части и се пие сутрин и вечер на гладно). Розмаринът слу­жи като дезинфектант на рани под формата на вани. Във водата половин час преди банята се поставя марлена торбичка с 50 г дрога на прах. Използвано външно, етеричното масло дразни кожата. Розмаринът влиза в състава на чаеве и лечебни препара­ти, които трябва да се употребяват само под контрола на лекар (аборт).