Всичко за жената

„Заменям живота си с този на друга жена.“ Следва описанието на типажа – такова обявление било публикувано в нюйоркския вестник „Вилидж войс“ преди двадесет години. Обявата била подадена от Нанси Вебер, начинаеща тридесетгодишна писателка, която искала да напише романа си на тази тема, след като преживее приключението „нанасяне“ в чужда кожа в действителност.
Тази на пръв поглед налудна идея се е въртяла в много глави. Често искаме да се поставим на мястото на друг, да проверим прага на собствените си възможности, способности, таланти. Често не харесваме живота си, плод на такива и такива обстоятелства. Често си мечтаем да подредим нещата в друг ред, ако можехме да се прераждаме, да започнем отново…
Нанси Вебер преди всичко е искала да си даде отговор на въпроса какво определя нашата индивидуалност, идентичност. И за да го направи по-добре, се решила на този необикновен експеримент. Сменила живота си с друга жена. Само за един месец. Но затова пък напълно. Жилище, работа, мъже, приятели, роднини, навици, възгледи, предпочитания.
Появили се много кандидатки. Накрая останала Джейн – социоложка, терапевтка, радикална феминистка. Не употребявала дезодорант, не почиствала космите на краката си, обличала се в стила на младата Голда Меир. С нея решила да се смени богатата, елегантна, добре поддържана и разглезена от мъжко внимание Нанси Вебер. Договорили се да попълнят дневниците си прецизно: списък с телефони, адреси, важни подробности, които да улеснят „смяната на кожите“. Подписали протокол за подялба на евентуалните приходи от продажбата на книгата, която ще опише техния опит. Направили послание до приятелите и близките си: „Тази замяна ще бъде истинска. Молим ви да вземете участие в нея. Правилата са прости. Обръщайте се към всяка от нас с името на другата, приемайте ни сериозно, такива, каквито ни познавате, и знайте, че ще положим всички усилия, за да бъдем за вас старата Нанси, старата Джейн. Искаме да докажем, че човек може да бъда такъв, какъвто му се харесва да бъде, достатъчно е да си даде сметка за тази свобода. Желаем на всички, включително и на себе си, приятно забавление. Надяваме се, че ще се включите в играта“.
НЕУДОБСТВАТА НА ЧУЖДАТА КОЖА
Нанси всъщност съзнавала, че всичко това не е толкова просто, както изглежда – смяната не засяга само две живи същества, а нарисуваната в представите действителност започва да се измъква изпод контрол. Не всички участници в играта искат наистина да играят натрапените им роли. Освен това се оказало, че въпреки дългите приготовления, двете дами разполагат с недостатъчно количество деликатна информация една за друга, което усложнило немалко живота им, особено в интимните ситуации. И двете започнали лека полека да манкират, да огъват рамките на собствените си портрети, да заобикалят правилата на играта. И всичко това под напора на вътрешния стремеж да бъдат пак каквито са. Животът на заем, на тази другата, ставал все по-тежък кръст за носене. Назрявали и се трупали упреци, претенции, обвинения. Набъбвало истинско огорчение. И така се стигнало до преждевременно прекъсване на експеримента, който продължил само 8 дни.
КАРТИНАТА СЛЕД БИТКАТА
Погледнато от очите на две така различни жени, които не си приличат по манталитет, възгледи, вкусове, стил на живот, житейска философия, тя е просто хоатична ма-цаница с блясъци и сенки, неразгадаема, абстрактна. Как са се чувствували Нанси и Джейн? Докато едната, примерно се забавлявала криво ляво, другата балансирала на ръба на хаоса и умопомрачението. И двете се чувствували разстроени, обидени, излъгани, манипулирани…
Можело ли експериментът да протече по друг начин? Не е ли трябвало да се направят предварително психологични тестове? Дали не е грешка самото хрумване? Имам ли е този експеримент и най-малкият шанс за успех при определени условия? Имала ли е Нанси морално право да осъществи личното си хрумване, когато цената не се плаща само от нея?
Питанките могат да се поставят без край. И всъщност това е най-голямата заслуга на излязлата необикновена книга-документ. Защото ни кара да се замислим над неща, с които обикновено не пълним главите си. Тази смяна не „разголва“ само участничките в играта, но и всички, които са разбрали за нея. И ни напомня колко силно сме обвързани със себе си, колко сме зависими от навиците, от предметите и нещата, които не само ни обграждат, но и представляват част от нас самите, от нашата вътрешна природа. Ако изхвърлим всичко това от нас, може да се окаже, че сме загубили идентичността си, може да изпаднем в криза от тази загуба.
Книгата на Нанси Вебер е документ за измъчващите ни противоречия – мятаме се между изкушението да бъдем открити и откровени, и страха от последствията. Всъщност всички ние през целия си живот играем различни игри и включваме в тях и околните, без да проявим истинско разбиране към другия човек.
Обикновено всичко донагласяме, приспособяваме към собствените си образци, а те всъщност слагат границите на толерантността ни. Дискредитираме, омаловажаваме или унищожаваме всичко, което се различава от нашия начин на мислене и стил на живот.
Джейн не става Нанси, не успява да почувства вкус на нейния живот. Тя само анализира собствената си представа за нея, насилвайки или свободно интерпретирайки факти, думи, поведенчески реакции.
Онова, което събужда силна съпротива срещу този експеримент, е крайната му цел – да се манипулира живот на друг човек за егоистични творчески нужди. Много известни интелектуалци дават своята категорична оценка „глупаво и недопустимо“.
Едва ли можем да бъдем толкова жестоки, след като контрактът между двете жени е бил доброволен. Така или иначе, резултатът е принос към човешкия опит. Значи не можем да избягаме от себе си и да приемем наготово друга идентичност. Защото знанието само за себе си никога няма достатъчно житейска тежест, докато не се подкрепи от практиката, от опита.
Теоретично знаем кои сме, знаем също, че не можем да прескочим бариерата на екзистенциалната самота, но от време на време се опитваме да се уверим в това. Даже когато опитът граничи с абсурда, с безумието.

Сали Кембридж се гордее със своята приятна и умна приятелка – лесбийка, Елизабет Кокс, въпреки че другите я избягват. Изповед на Сали.
На 20 години си мислех, че съм жена на света, приемам все пак, че бе на малка част от Европа, която обиколихме заедно с Елизабет, нейния любовник и моето гадже. Не съм сигурна дали нейната потайност или моята наивност е играла по-голямата роля, но я познавах вече две години и през ум не ми бе минало, че може да е лесбийка. Виждала съм малкото цилиндрично легло, вадещо се под кревата на партньора й, и съм смятала, че е за пестене на пространство. Всъщност се е пестяла истината. Една вечер, докато се сбогувахме на вратата, съквартирантка й я обгърна с ръка през кръста. Тогава разбрах. Бях слисана, заинтригуван и очарована, че тя все пак води сексуален живот, нещо, което по това време смятах за задължително.
След две години се срещнахме на едно парти. Тъй като и двете търсехме квартира, наехме едно жилище заедно с двама мъже – единият педераст, другият – нормален. Бях много привързана към нея, защото беше приятна, умна, мъдра и заради всички други неща, които една добра приятелка трябва да притежава. Излизахме заедно, хранехме се заедно, пиехме заедно и неминуемо, понеже тя г искаше, а аз бях поласкана и любопитна, спяхме заедно. Обичах я, но не можех да се предам на секса. Не, защото нещо явно ми липсваше – миризмата бе различна и не бе някак нормално, – а защото тя беше мека, с големи гърди и много женствена, което ме караше да се преживявам като момче или мъж, а не ми се харесваше такава роля в леглото. И така без всякакви разисквания ние решихме да бъдем „само“ добри приятелки. Смятам, че за нея бе по-тежко, но тя не се опита да ме принуди.
Дали бях лесбийка в очите на хората? Може би много по-често, отколкото аз глупаво си мислех. Вероятно имаше мъже, които не ме доближаваха, защото мислеха, че Лиз и аз сме едно. Други пък, сигурна съм в това, идваха при мен с арогантното предположение, че като ми покажат пениса си ще ми направят услуга, и това от което се нуждая е добре да го разгледам.
За щастие, Лиз не мразеше мъжете и рядко се бъркаше в любовните ми връзки, освен ако аз не поисках мнението й. Знаех, че често съм пречка за нейните срещи с момичета. Обикновено я привличаха нормални жени, които естествено се чудеха, каква роля играя аз в живота й. Не правех нищо, за да окуражавам връзките им с Елизабет, но за Бога, всеки би се изкушил да разкара ужасните й приятелки, когато е сигурен, че просто те не я заслужават?
Всъщност мога да се отнасям приятелски и с жените, няма проблеми (опитайте се само да кажете на най-добрата си приятелка, че отивате на вечеря с нейното момче)! За Мили, например аз бях посредникът в нестабилната й петгодишна връзка. Тя желаеше Елизабет, която засенчваше всеки познат й мъж, но не можеше да приеме да я смятат за лесбийка. Освен това страстно желаеше да има деца. Раздялата стана с толкова сълзи, че и двете ми рамена бяха мокри.
Вярно е, че „скритата“ сексуалност на Лиз я правеше да се обгръща с тайнственост, така че не споделяше с мен интимния си живот, както вероятно нямаше да бъде ако имахме общ интерес към мъжете. Но ние имахме поне 3 000 неща, за които да си говорим. Разговорите за секса и мъжете можех да водя с другите си приятелки.
Имаше и трудности. Интересуваха се дали тя е лесбийка и аз никога не можех да дам задоволителен отговор. Щом питаха мен, значи не бяха близки с Елизабет и тя нямаше да иска те да го знаят. Но иначе за мен нейната сексуална склонност не беше проблем. Не намирах, че това е някаква мрачна и мръсна тайна. Мисля, че не бих й направила услуга, ако излъжа. От друга страна не аз бях тази, която трябваше да го разкрие и да понеса последиците. Така че се въздържах да отговоря нито с „да“ нито с „не“. А да кажеш „Трябва да питаш нея.“ е равносилно на: „Разбира се, че е, но трябва да го пазиш в тайна.“ Най-доброто, което ми дойде на ум, беше: „Що за глупост да ми задаваш такъв чуден въпрос“ – придружено със съответен израз на любезност и оскърбление.
Веднъж тя дойде на коледното парти на моите родители. Тогава за първи път разбрах, че да си лесбийка е всъщност голям проблем. Животът, които водехме в средата на лондонските либерали (много от тях бяха напуснали тесногръдите си семейства), не бе ме подготвил да видя Лиз свита в своя ъгъл срещу провинциалните фанатици. Все едно че бе дошла със змийска глава и крака на паяк. Бях изумена:
а. виждаше ми се прекалено издокарана през погледа на другите,
б. нашите семейни приятели смятаха тази приятна; очарователна жена за опасна. Една разведена мадама погледна Лиз и направо ме попита дали е лесбийка. Мога да ви препоръчам отговор на този въпрос при подобна ситуация: „Ако ми правите предложение, ще ви кажа, ако ли не – не е ваша работа.“ Мисля, че след това вече никога не си проговорихме.
Гордея се с Лиз и не искам да лъжа. Понякога се чувствам точно така, както вероятно са се чувствали евреите в предвоенна Германия – противно ти е да ги отричаш, но не искаш да ги видиш измъчвани или да им се случи нещо още по-лошо. Откакто една друга моя приятелка лесбийка бе съборена и бита на улицата от тълпа деца, викащи „-мръсна лесби“, разбрах, че фанатизмът наранява не само сърцето.
Сега Лиз има Хилари, а аз обичам Майкъл и неизбежно, времето и емоциите ни са в различни посоки, за да можем да бъдем така близки, както някога. Тъжно е, че не мога да й кажа нещо, което всъщност бих искала да споделя – за моето бебе Грейс. Преди известно време си бяхме говорили за възможността да изгледаме заедно две деца. Каза ми „Ще го направя, ако и ти го направиш“. Ако разделяме грижите по децата, така блестящо го бяхме решили, всяка от нас можеше да им отделя по половин ден. Но след това тя реши, че животът й е много „изкривен“, за да отгледа дете (момиче или момче). Не се съгласих с това, но усетих как мъчително преживява „срама“, че е лесбийка.
Когато забременях от Майкъл, знаех, че тя е много радостна. Беше съвсем естествено, тя да бъде част от семейството ни. Идваше заедно с нас на курса, в който ни даваха наставления за раждането (и само случайно пропусна раждането). Исках тя да има специални отношения с. моето дете, но ето какво се случи. Бяхме си уговорили среща и се видяхме заедно всичките пет приятелки и се оказа, че две или три са в повече. Предполагам аз го показах, за мен то бе така, защото аз някак се считах за част от нея, за част от неотдавнашната ни „двойка“.
Как бих могла да познавам Лиз от толкова дълго време – и както си мислех така добре – и да не бях разбрала защо тя се държи формално и резервирано? Миналата седмица, когато решихме да напишем тази история то изведнъж избликна. „Те ще искат да знаят – каза ми тя, -дали не мислиш, че мога да проваля дъщеря ти“.
„Не, Лиз, не мисля. Знам, че ти ще я обичаш и тя ще се чувства така добре с теб и Хилари, повече отколкото при всяка друга нормална двойка. Не съм споменавала, че почти през целия си професионален живот ние сме били съпернички. И, Лиз, обещай, че няма да ми кажеш, когато тя изрече: – Бих искала да си ми майка“.

Това откритие води до шок, чувство за измяна, срам, паника и тъга. Разбирате, че семейството не е онова уютно малко гнездо, за каквото сте го мислил и досега.
Писмата бяха в бюрото на баща ми. Глупаво място да се крият там. Опитах се да ги чета, но думите трептяха пред очите ми. Накрая няколко изречения сякаш сами се разкриха. „Такова смешно нещо ми се случи – пишеше тя. – Исках да ти купя пуловер, но разбрах, че всъщност не знам какви дрехи обичаш. Имам чувството, че това не те вълнува.“ Думите звучаха като хвалба. Като че ли тази непозната жена, изтъкваше близостта си с баща ми пред мен, неговата четиринадесетгодишна дъщеря, сломена от изненада и притеснение.
Изпитах много и различни чувства, когато разбрах, че баща ми изневерява на майка ми: уплаха, учудване, чувство на измяна, срам, паника, тъга. Накрая тези чувства сякаш се умъртвиха едно от друго. Сложих писмата в бюрото, там където ги бях намерила и се качих в моята стая да напиша домашното си. Не споделих с никого. Това бе всъщност и моята първа истинска тайна. Не беше трудно да я запазя, защото нямах с кого да я споделя. Имах чувството, че ако я разкрия някому, това ще направи нещата още по-реални и още по-ужасни. Държах в ръце тайната за изневярата на баща си и нямаше да я изпусна. Може би ако не мислех толкова много за това, то щеше да отмине и ние отново да бъдем щастливи. Струваше ми се, че съм поела на плещите си съдбата на нашето семейство.“ Изтръпнала бях от тази голяма отговорност.
Откритието, че твоят баща е неверен съпруг, също като загубата на девствеността е нещо, което никога не се забравя. Може би защото между многото чувства, които човек изпитва, доминира изживяването, че светът се е обърнал надолу с главата. Това е първата ви среща с мъжкото вероломство: за момичето то е етап от процеса на порастване, както този да приеме и свикне с мензиса си. Сигурно така биха го казали циниците, но няма нищо друго като бащината изневяра, което да ви направи цинични.
Катрин бе открила това, когато бе на 18 години. „Той прекарваше много време вън от къщи. Не бях се замисляла защо, докато един неделен ден, когато се върна, майка ми – една мъченица – хвърли няколко снимки на масата пред него, двамата ми братя и мен. – Можете да видите що за човек е баща ви – каза тя. Бяха моментални снимки с образа на една странна жена, явно правени от баща ми, който бе фотограф. Съвсем спокойно станах и излязох от къщи. Когато вече бях на улицата, имах чувството, че къщата ни е хвръкнала във въздуха и обръщайки назад глава, останах много изненадана да видя, че стои както винаги на същото си място.“
След това преживяване Катрин станала недоверчива, не само към мъжете, но изобщо към семейния живот. „Това, което разбрах от баща си е, че семейният живот е досаден, че мъжете обожават приятелките си и изневеряват на жените си. Винаги съм обичала мъжете, близки са ми били и съм се разбирала с тях, но и винаги съм бивала дълбоко цинична към тях. Макар и да презирам изневярата, мога все пак да си представя, че всеки мъж, който е уверен в сексуалната си привлекателност все някога ще изневери. Мисля, че просто не мога да очаквам твърде много от тях. Няма да бъде пресилено, ако кажа, че изневярата на баща ми, промени живота ми“.
Първото нещо, което се промени, бе отношението към родителите ми. Моят баща, така разумен и солиден преди, след тези си любовни истории с тайни срещи и бързо разменени целувки, се бе превърнал за мен в едно полу жалко, полу заплашващо сексуално същество. Знаех разбира се, че моите родители имат сексуален живот, но те го водеха дискретно, под семейните чаршафи, които веднъж седмично отиваха за пране. А вероятно го правеха и по-изящно, не както в телевизионните секс-филми. А сега, за Бога, моят баща бе обул леки обувки „Хъш Пъпис“, за да го прави тайно. Можех просто да ги видя с онази непозната жена, легнали един до друг на леглото в някоя мрачна хотелска стая и когато той го прави, тя е върху него. А после ще се обуе отново, ще се върне у дома и ето ги пред мен тези обувки.
Не след дълго, бях си представяла вече какви ли не любовни сцени между баща ми и нея, изведнъж ми просветна, че не сексът ме тревожи, а измамата. Не исках да го- презирам.- искаше ми се той да е прекрасен и благороден. Но цялото това суетене, обуването и събуването на тези „Хъш Пъпис“, ужасно ме потискаше. И докато моето уважението към баща ми намаляваше, лоялността и любовта ми към майка ми растеше.
Когато бащата на Сара имал някаква любовна интрига, тя станала така близка с майка си, както никога не можела и да предположи. „Баща ми бе в командировка, а когато се завърна, поведението му странно се промени. Чувах го да говори по телефона с приглушен глас, по онзи особен начин, по който хората говорят, страхувайки се сякаш някой да не ги чуе. Отделяше много време за външния си вид. Накрая не можах повече да изтърпя и пребърках джобовете му. Намерих писмо, от жената, с която той спеше. За дълго време не споделих това с никого, но не престанах да търся нови улики – правех всичко това и ужасно се тормозех, но просто не можех да спра. Веднъж майка ми ме попита, какво става с мен и аз й казах всичко. Шест месеца след това баща ми ни напусна.
Поради всички тези преживявания отношението ми към мама стана твърде особено. Бе покровителствено, даже свръх покровителствено. За мен мъжете винаги са били на второ място. Не искам никой друг да ми стане по-близък от моята майка. То би било още една измяна спрямо нея“.
С поведението си не давала никакви аванси на мъжете. „Плаша се, когато са по-настъпателни, а пък тези, които са скучни, просто отстранявам. Ужасявам се, че някой може да ме свали. Това за мен би било двойна прокоба – щеше да се върне отново цялата мъка, която бях изживяла вече заради баща си. Това се отрази и на отношенията ми с жените. Станах подозрителна, смятах, че те биха ми отнели всяко мое гадже“.
Катрин не знаеше, дали баща й се е оженил или не, не беше го виждала много години. Сара продължаваше да обича своя баща, но не питаеше към него никакво уважение. „Ние с татко обядвахме заедно в някой ресторант два пъти годишно или прекарвахме някоя вечер в безсмислени разговори“.
Останало бе само чувството на неудовлетвореност и куп въпроси без отговори. Много е казано за отношението между бащи и синове, между майки и дъщери. Още повече – за влиянието на майките върху синовете им. Но отношенията между дъщерите и бащите им все още са твърде загадъчни. Често те са хората, които са причинили страдания на майките ни или на нас, или пък самите те са страдали, без да разберем защо. Може би трябва да ги изоставим и да се опитаме да направим своя собствен избор: да се влюбим в мъж, приличащ на баща ни с надеждата, че той няма да ни изневери. Или пък да намерим някой съвсем различен от него, с когото няма да имаме такива проблеми.
Сара -все още се срещаше с баща си, но това не й бе лесно. „Той сякаш винаги ми напомня за любовната си авантюра. Не директно, но някак с поведението си. Старае се да ми направи впечатление с разни глупости, например, колко пари печели. Сякаш се стреми някак да се откупи или да ми внуши, че е бил прав като, напусна майка ми. Често имам усещането, че нашите отношения се крепят на чувството му за вина и разкаяние, но той никога не го е споменал“.
Дали конфронтирането е по-доброто разрешение? За дълго време си мислех, че само ако бих могла да поговоря с баща си, нещата щяха да се изяснят. Години по-късно, след като бяхме изпили бутилка червено вино, повдигнах този въпрос. Но какво всъщност бих искала да му кажа? Какво очаквах той да ми каже? Че съжалява? Че едва сега е разбрал колко ни е наранил? Той ми ги каза и двете. Но аз исках нещо друго. Исках да ми обясни защо е станало всичко. Защо обърка целия ни живот? Какво му бе направила майка ми, за да се държи така с нея? Защо хората се самоунищожават? Той не можа да отговори на никой от тези ми въпрос. Вярвам, че не е искал да обърка живота ни. Хората понякога се съсипват един друг. „Така се случи – каза ми той. – Просто така стана.“ Това беше, което баща ми, ми каза. А когато Катрин бе задала същите въпроси на баща си, той отговорил: „Защото майка ти не беше добра в леглото.“ Някои мъже не трябва никога да се женят.
Разкритието, че баща ви е неверен съпруг, е своеобразно минаване отвъд, но не ви посвещава в тайната за същността на мъжете. Доколкото можех с моите четиринадесет години, бях изградила представата си за идеалния мъж по образ и подобие на баща ми. Едва когато пораснах, разбрах, че има и друг вид мъже. Можех да рискувам с всеки един от тях, с изключение на тези, които бяха женени. Каквото и друго да бях научила от онези писма, едно е сигурно, то ми разкри какъв вид отношения не желая да имам. Още оттогава реших да правя всичко възможно, за да се предпазя от тях. Вече знаех, че семейството не е сплотена и уютна малка общност, закриляна от някаква благосклонна висша сила, а че е пълно с мръсотии, трудности и опасности.
Думата баща в моя речник пишех вече с малко „б“, може би точно и така трябва да бъде.
Й все пак след всичко, идва прошката.