Всичко за жената

„Заменям живота си с този на друга жена.“ Следва описанието на типажа – такова обявление било публикувано в нюйоркския вестник „Вилидж войс“ преди двадесет години. Обявата била подадена от Нанси Вебер, начинаеща тридесетгодишна писателка, която искала да напише романа си на тази тема, след като преживее приключението „нанасяне“ в чужда кожа в действителност.
Тази на пръв поглед налудна идея се е въртяла в много глави. Често искаме да се поставим на мястото на друг, да проверим прага на собствените си възможности, способности, таланти. Често не харесваме живота си, плод на такива и такива обстоятелства. Често си мечтаем да подредим нещата в друг ред, ако можехме да се прераждаме, да започнем отново…
Нанси Вебер преди всичко е искала да си даде отговор на въпроса какво определя нашата индивидуалност, идентичност. И за да го направи по-добре, се решила на този необикновен експеримент. Сменила живота си с друга жена. Само за един месец. Но затова пък напълно. Жилище, работа, мъже, приятели, роднини, навици, възгледи, предпочитания.
Появили се много кандидатки. Накрая останала Джейн – социоложка, терапевтка, радикална феминистка. Не употребявала дезодорант, не почиствала космите на краката си, обличала се в стила на младата Голда Меир. С нея решила да се смени богатата, елегантна, добре поддържана и разглезена от мъжко внимание Нанси Вебер. Договорили се да попълнят дневниците си прецизно: списък с телефони, адреси, важни подробности, които да улеснят „смяната на кожите“. Подписали протокол за подялба на евентуалните приходи от продажбата на книгата, която ще опише техния опит. Направили послание до приятелите и близките си: „Тази замяна ще бъде истинска. Молим ви да вземете участие в нея. Правилата са прости. Обръщайте се към всяка от нас с името на другата, приемайте ни сериозно, такива, каквито ни познавате, и знайте, че ще положим всички усилия, за да бъдем за вас старата Нанси, старата Джейн. Искаме да докажем, че човек може да бъда такъв, какъвто му се харесва да бъде, достатъчно е да си даде сметка за тази свобода. Желаем на всички, включително и на себе си, приятно забавление. Надяваме се, че ще се включите в играта“.
НЕУДОБСТВАТА НА ЧУЖДАТА КОЖА
Нанси всъщност съзнавала, че всичко това не е толкова просто, както изглежда – смяната не засяга само две живи същества, а нарисуваната в представите действителност започва да се измъква изпод контрол. Не всички участници в играта искат наистина да играят натрапените им роли. Освен това се оказало, че въпреки дългите приготовления, двете дами разполагат с недостатъчно количество деликатна информация една за друга, което усложнило немалко живота им, особено в интимните ситуации. И двете започнали лека полека да манкират, да огъват рамките на собствените си портрети, да заобикалят правилата на играта. И всичко това под напора на вътрешния стремеж да бъдат пак каквито са. Животът на заем, на тази другата, ставал все по-тежък кръст за носене. Назрявали и се трупали упреци, претенции, обвинения. Набъбвало истинско огорчение. И така се стигнало до преждевременно прекъсване на експеримента, който продължил само 8 дни.
КАРТИНАТА СЛЕД БИТКАТА
Погледнато от очите на две така различни жени, които не си приличат по манталитет, възгледи, вкусове, стил на живот, житейска философия, тя е просто хоатична ма-цаница с блясъци и сенки, неразгадаема, абстрактна. Как са се чувствували Нанси и Джейн? Докато едната, примерно се забавлявала криво ляво, другата балансирала на ръба на хаоса и умопомрачението. И двете се чувствували разстроени, обидени, излъгани, манипулирани…
Можело ли експериментът да протече по друг начин? Не е ли трябвало да се направят предварително психологични тестове? Дали не е грешка самото хрумване? Имам ли е този експеримент и най-малкият шанс за успех при определени условия? Имала ли е Нанси морално право да осъществи личното си хрумване, когато цената не се плаща само от нея?
Питанките могат да се поставят без край. И всъщност това е най-голямата заслуга на излязлата необикновена книга-документ. Защото ни кара да се замислим над неща, с които обикновено не пълним главите си. Тази смяна не „разголва“ само участничките в играта, но и всички, които са разбрали за нея. И ни напомня колко силно сме обвързани със себе си, колко сме зависими от навиците, от предметите и нещата, които не само ни обграждат, но и представляват част от нас самите, от нашата вътрешна природа. Ако изхвърлим всичко това от нас, може да се окаже, че сме загубили идентичността си, може да изпаднем в криза от тази загуба.
Книгата на Нанси Вебер е документ за измъчващите ни противоречия – мятаме се между изкушението да бъдем открити и откровени, и страха от последствията. Всъщност всички ние през целия си живот играем различни игри и включваме в тях и околните, без да проявим истинско разбиране към другия човек.
Обикновено всичко донагласяме, приспособяваме към собствените си образци, а те всъщност слагат границите на толерантността ни. Дискредитираме, омаловажаваме или унищожаваме всичко, което се различава от нашия начин на мислене и стил на живот.
Джейн не става Нанси, не успява да почувства вкус на нейния живот. Тя само анализира собствената си представа за нея, насилвайки или свободно интерпретирайки факти, думи, поведенчески реакции.
Онова, което събужда силна съпротива срещу този експеримент, е крайната му цел – да се манипулира живот на друг човек за егоистични творчески нужди. Много известни интелектуалци дават своята категорична оценка „глупаво и недопустимо“.
Едва ли можем да бъдем толкова жестоки, след като контрактът между двете жени е бил доброволен. Така или иначе, резултатът е принос към човешкия опит. Значи не можем да избягаме от себе си и да приемем наготово друга идентичност. Защото знанието само за себе си никога няма достатъчно житейска тежест, докато не се подкрепи от практиката, от опита.
Теоретично знаем кои сме, знаем също, че не можем да прескочим бариерата на екзистенциалната самота, но от време на време се опитваме да се уверим в това. Даже когато опитът граничи с абсурда, с безумието.

Ако не сме забелязали какво става в света на чантите, това може да се обясни само с фанатичната ни привързаност към тези, които носим – всеядните, обемни, кондукторски тип с дълга дръжка или закопчаващи се с два кожени ремъка отпред. Вярно ни служиха с годините, бяха неотменна част от бойното ни снаряжение през осемдесетте години, удобни за всеки ден и час.
Големите чанти с малка метална и дълга за през рамото дръжка, особено престижните от чиста кожа и лъскава закопчалка, са неотменен атрибут на елегантната делова жена през последните две години. Независимо, че гълтаха половината от заплатите ни, те предизвикваха недоумение у майки и баби. Това ли сега върви? За толкова много пари? Какво общо има то с кокетния дамски аксесоар от 30-те години? За много поколения модерната жена изглежда като търговски пътник, който непрекъснато шари по пътищата с „куфар“ или пътна чанта в по-умален вид. А е било време, когато в миниатюрното бродирано или лачено „несесерче“ са влизали само пудриера, червило, ключ и ухаеща дантелена носна кърпичка. Фантазно, женствено, палаво декоративно допълнение. На всичкото отгоре чантичката скрупольозно се връзвала с обувките, с ръкавиците в тон.
Бунтовните 60-те години (втората половина) обърнаха наопаки понятията за традиционна елегантност. На раменете на хипитата увиснаха ориенталски торби, подмятащи се чак до коленете. Като чувалче на тибетски монах или на пътешественик, решил да покори върховете на Хималаите. Тези торби се носеха не само от жени, но и от мъже, които тогава (както впрочем и днес) трудно се отличаваха от своите приятелки. Дълги коси, прозрачна риза, ланец на врата, разнищени джинси.
Това бе началото на модната уни секс, а после всичко стана толкова бързо, че даже не забелязахме как започнахме да се появяваме само в панталони и сака, с вратовръзки и ръкавели, с една дума приехме мъжкия стил. На всичкото отгоре тези грамадни чанти – все едно дали са преувеличени портмонета или пликове с прихлупен капак. Спортната мода през осемдесетте години ни прибави още килограми на плещите, налагайки раницата, която и до днес пригаждаме към мъжкия тип облекло. И не се притесняваме да я увисим на рамо вечер на приятелски събирания. Чантата, без която не можем, изцяло се отдалечи от първоначалното си предназначение и вид и започна да живее свой собствен живот. Така, както джинсите, жилетката, маратонките, анцуга във всичките му разновидности.
Да се върнем вече на думата си. Без чанта не може жената. За къде без чанта… В последните два сезона хитовете са цветните чанти с доста разнообразен дизайн., Налагат се чистите цветове – червен, тъмносин, жълт, зелен, както и комбинация между тях (от различни парчета). Многоцветните чанти са най-актуалните. Чантата все повече се приема като самостоятелно присъствие и не трябва да се задълбочаваме педантично в грижата за нейното обкръжение, да я връзваме в гамата на тоалета. Не е случайно, че ярките чанти се появяват с налагащата се монохромна мода на облеклото – бежово, млечно или мишо сиво. Не може да се получи сблъсък между чантата и цвета на шлифера или сакото, както и на обувките. Подбирането на обувките към чантата вече е абсолютен анахронизъм. Всеки от тези елементи на облеклото се ръководи в известен смисъл от собствени правила.
Формата на чантите от последния сезон са геометризирани – трапецовидни, правоъгълни, цилиндрични, връща се торбичката със стегнатото от шнурчета гърло, чантичката с къса дръжка, затваряща се с красиво копче. Но при всички случаи модерната чанта е по-голяма и по-практична от своя далечен пра образ от тридесетте години. Покрай всичко това върви и класиката – тип портмоне, раница, вариации на чантата Шанел, кожена и декоративна тигелирана, на верижка.
Високата класа на това разнообразие от модели може да се види в магазини, в които се предлагат стоки „от котюр“ изпълнение. Качествени кожи, ярки цветове, добро изпълнение. За цените е ясно. Но при повече настойчивост от наша страна може да се сдобием с този неизбежен за всекидневието ни аксесоар.
В повечето европейски страни чантата говори за статуса на жената, която държи да бъде завършена в своето внушение. Чантата обаче както връзката, очилата, копринения шал, фишуто трябва да е от добра марка, т.е. истинска. Ако искаме да убедим напълно обкръжението си, че сме дами. Затова елитните дизайнерски фирми на чанти не пропускат никога възможността да сложат марката си по-дискретно или по-явно на изпипаната си творба – Валентино, Диор, Гучи.
След тази отчайваща информация, тъй като си знаем, че се намираме в по-бедната част на света, можем само да добавим, че трябва по-дълго да си търсим късмета по базари и панаири. Може и да успеем да намерим модната практичната и прилично изработена чанта. Защото каквото и да си говорим, тя остава едно от основните ни изразни средства. Още повече когато не я сменяме толкова често. Носим я до отказ, докато в ателието за поправки ни уверят, че вече нищо повече не може да се направи.

Криминалните хроники гъмжат от престъпления, чиито жертви са жени – от невръстни момиченца до старици, никога неподозирали, че подобно нещо може да се случи с тях. И така, гледайте екшъни за разтоварване и поука и не си мислете наивно, че животът не може да ви нахлузи примката на главна героиня в криминална драма, разследването на която, може да приключи бързо с познатия мотив: липса на доказателства.
БЯГАЙ, НАИВНИЦЕ, БЯГАЙ
Всяка криминална агресия е резултат на конкретни преплетени обстоятелства. Ролята на случайността не бива да се преувеличава. Защото фактът, че престъплението не е подготвено предварително, не означава, че нападателят не избира жертвата си. Според криминалистите, разследващи тежките престъпления – изнасилвания и убийства, склонността да бъдем жертви се носи от всеки човек. Така както склонността да извършиш престъпление и тя се корени в психическите особености на индивида. Ако сама жена се прибира късно през нощта у дома, на всичко отгоре се движи по тъмни, опасни улички, тя поема голям риск. Защо го прави? Сигурно по различни причини. Може да е прекалена оптимистка и да не допуска мисълта, че може да й се случи нещо лошо. А може и обратното: да е с ниско самочувствие, угнетена, потисната от собствения си безсмислен живот. И й е все едно дали ще го загуби.
НЕ ВЯРВАЙ В ЛЮБОВТА ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД
Известно е, че лекомисленото завързване на случайни познанства от млади момичета на улицата, в дискотеката, обикновено завършват с Посещение на болницата, в съда, а не в залата за бракосъчетания.
Въпреки богатия човешки опит, претворен в романи, художествени и документални филми, толкова много наивници продължават да вярват в любовта от пръв поглед, докато шарят вечер пред Магурата, в подлезите пред Централната гара или пред кварталните дискотеки. На чудо ли разчитат тези малки романтички? Впрочем, не по-малко рискуват и по-зрели жени, които непременно искат да се отърват от самотата и избират най-опасния начин за това. Две приятелки еманципантки например, отиват в нощно заведение, скучно им е, търсят си компания. Запознават се с изключително очарователни мъже и след като ги „опознават“ на дансинга, им позволяват да ги изпратят до вкъщи. В най-добрия случай се отървават само със загуба на пари, бижута, скъпо яке. Други завършват трагично авантюрата си – обезобразени, промушени, удушени, въображението ни вече не е на равнище на изобретателните престъпления…
Самотната жена, завладяна от идеята да намери партньор на всяка цена, трябва да си даде сметка, че е лесна плячка за злодея.
ПРЕСТЪПНИЦИТЕ „ЗАОБИЧАХА“ ПЕНСИОНЕРКИТЕ
Нападенията на беззащитните стари жени са толкова много, че създадоха епоха в летоброенето на престъпленията. Недостатъците, естествени за възрастта им, те се придвижват бавно, имат неадекватна физическа и мисловна реакция, привличат и окуражават нападателите им. Често такъв персонаж се ловува около банката, пощата, където получават пенсиите си, записи, колети от чужбина. Нападателят спокойно маже да надникне в портмонето на жертвата, докато е още на гишето, а след това да я изненада на подходящо място – в тъмния ход на кооперацията, в асансьора, в безлюдния двор, уличка.
Какво може да се направи в такъв случай? Да не забравяме майките и бабите си, да ги придружаваме по възможност, когато получават скромните си приходи. Профилактиката е в това – да направим всичко, което е по силите ни, да бъдем наблюдателни, внимателни. Разбира се не можем да се оправим без здравия разум и чувството за мярка. Не можем на всеки ъгъл да се оглеждаме тревожно за крадци, да се боим от собствената си сянка. Не можем да се затворим вкъщи, впрочем и там не сме в безопасност, или да се появяваме на улицата само по пладне.
СКЪПОТО ПРОВОКИРА
Години наред ни внушаваха, че не трябва да искаме много, че „хубавият кон и под съдран чул се познава“. Демагогия, която ни лишаваше от вкуса на живота, от яркостта и цветността на собственото, ни излъчване. Но и увлеченията в другата крайност, демонстративната показност често пъти е безсмислен риск. Не може да се чувстваме спокойни-и защитени, ако се прибираме вечер в скъпото си кожено палто, покрити с всичкото злато, с което разполагаме – пръстени, брошки, обици, колиета. Спестяваме пари за такси и провокираме съдбата. Безогледна демонстрация на благополучие впрочем не е нито в добрия тон, нито е разумна за нашата безопасност.
Това не значи, че трябва да се отказваме от удоволствията на живота, от естественото си желание да бъдем елегантни – иска ни се да се порадваме на купената след толкова години мечти нутрия! Да си сложим колието -скъпа семейна реликва или подарено ни от любимия човек. Ако целият ни живот минава в страх и подозрителност, палтото ни ще виси на закачалка, насипано с нафталин, бижутата, заключени в сейфа. Разбира се, когато сме в позната компания, можем да се показваме по-смело в целия си блясък. Но когато се прибираме сами, минаваме през подлези, тъмни преходи, пусти пространства, ще трябва да се откажем от опасния шик.
Проява на явна безразсъдност е да пътуваме нощем в трамвай с оголена ръка, увиснала на дръжката, така че да покажем на всички дебелата си златна гривна.
Какво тогава може да се направи?’ Ако отивате на бал, на коктейл, дипломатически прием с най-хубавото, което имате, не рискувайте излишно. Сложете бижутата в последния момент в гардероба или в тоалетната.
НЕ ОТВАРЯЙ НА НЕПОЗНАТИ
Инкасаторът, водопроводчикът, електротехникът, данъчният чиновник – някой от тези хора, които по право посещават жилището ни, може да не е този, за който се представя, а най-нормален крадец или насилник. Ако имате посещение от този вид и не познавате лицето, зърнато през шпионката, най-добре е да го накарате да викне портиера, домоуправителя или да дойде в друго време. Циганката, която моли за чаша вода, защото дъщеря й е припаднала, или настоява да я пуснете на топло, за да повие бебето си, със сигурност ще ви ограби. Не една домакиня, която се е подала на самарянски настроения, се е убедила, макар и късно, в това. *
СПЕСТЯВАНИЯТА ДРЪЖТЕ В БАНКАТА
Крадците предпочитат сухата пара, макар че не се притесняват да „прибират“ бижута, килими, предмети с антична стойност, картини, часовници, електронна техника и пр.
И така, откриваме си в банката сметка за спестяванията, а не ги крием под дюшека, в гардероба, в тоалетката. По-големите суми никога не са сигурни у дома, независимо колко тайно скривалище сме им намерили: в крака на стола, или в ниша в стената. Ако по време на нападението в къщи има човек и крадците не успеят сами да открият парите, с издевателства и бой ще „изкопчат“ тайната на укритието от домакина. Ако се страхувате, че банките не винаги могат да опазят тайната на личния ви влог, по-добре да си сложите надеждна алармена инсталация, да си ангажирате „телохранител“, вече има фирми, които срещу определена сума поемат охраната на пари и скъпоценности.
НЕ ГУБИ САМООБЛАДАНИЕ, ВИКАЙ „ГОРИ“
Не е вярно, че изправяйки се лице в лице с агресора, загубваме ума и дума и окаменяваме напълно беззащитни. Обикновено имаме повече възможности и ходове, които поради незнание, паника и уплаха не използваме. Ако пътувайки из пустия град с кола, затворим добре вратите на колата, на кръстовището никой няма да се вмъкне в нея и да запуши устата ни. Но и когато вече дойде бедата и застанем лице с лице с нападателя, не сме лишени напълно от шансове. Ако го погледнем сурово, настръхнали от ненавист, ще придобием сила. Ненавистта, както твърдят психолозите, зарежда, дава предимства на жертвата, докато обратното – страхът, ужасът я парализира и възбужда нападателя. Ако вместо да вика „Помощ“, тя започне да вика „Гори“, „Пожар“, минувачите, хората зад прозорците ще реагират по-бързо и ще проявят по-голяма смелост и солидарност. Най-добре е, разбира се, такива ситуации да се предотвратяват. Думата профилактика идва от гръцкото „пази се“. Унция предохранителни мерки е винаги по-добра от тонове лекарства за болния. И в .медицината, и в борбата с престъпността.
ЩРИХИ НА ДЖЕБЧИЯТА
Злодеят може да бъде елегантен, очарователен донжуан, учтив и милосърден, възпитан, когато не бърза и иска да се добере целенасочено до нашето доверие. След това винаги е по-лесно. Това са опитните злодеи, които планират отдалече престъпленията си.
Най-честите нападатели са джебчиите. Баналните правила, които трябва да спазваме, за да избегнем срещата си с тях и възможността да станем техни жертви, са все така в сила.
• Подвижен, с шарещи очи и пъргави движения на ръцете. Обикновено гледа надолу към чантата. Ако използва ножче за бръснене, най-добре плува в тълпата – колко му е да отреже дългите дръжки на чантата.
• Със сигурност го има на всеки пазар, базар, празнични изложения, събори. На такива места трябва да държим чантата пред гърдите си и да стискаме закопчалката.
• Най-честите жертви са заплесите, опияняващите се от витрините и красивите неща в претъпканите магазини около големите празници.
• Джебчиите често работят на групи, един подпитва, разсейва, друг пребърква.
В заключение няма как да избягаме напълно от царството но джебчиите. Но да не забравяме, че ситуацията прави злодея и със своето невнимание, лекомислие, разсеяност, непредвидливост му създаваме прекрасни условия да ни ограби.