Всичко за жената

„Заменям живота си с този на друга жена.“ Следва описанието на типажа – такова обявление било публикувано в нюйоркския вестник „Вилидж войс“ преди двадесет години. Обявата била подадена от Нанси Вебер, начинаеща тридесетгодишна писателка, която искала да напише романа си на тази тема, след като преживее приключението „нанасяне“ в чужда кожа в действителност.
Тази на пръв поглед налудна идея се е въртяла в много глави. Често искаме да се поставим на мястото на друг, да проверим прага на собствените си възможности, способности, таланти. Често не харесваме живота си, плод на такива и такива обстоятелства. Често си мечтаем да подредим нещата в друг ред, ако можехме да се прераждаме, да започнем отново…
Нанси Вебер преди всичко е искала да си даде отговор на въпроса какво определя нашата индивидуалност, идентичност. И за да го направи по-добре, се решила на този необикновен експеримент. Сменила живота си с друга жена. Само за един месец. Но затова пък напълно. Жилище, работа, мъже, приятели, роднини, навици, възгледи, предпочитания.
Появили се много кандидатки. Накрая останала Джейн – социоложка, терапевтка, радикална феминистка. Не употребявала дезодорант, не почиствала космите на краката си, обличала се в стила на младата Голда Меир. С нея решила да се смени богатата, елегантна, добре поддържана и разглезена от мъжко внимание Нанси Вебер. Договорили се да попълнят дневниците си прецизно: списък с телефони, адреси, важни подробности, които да улеснят „смяната на кожите“. Подписали протокол за подялба на евентуалните приходи от продажбата на книгата, която ще опише техния опит. Направили послание до приятелите и близките си: „Тази замяна ще бъде истинска. Молим ви да вземете участие в нея. Правилата са прости. Обръщайте се към всяка от нас с името на другата, приемайте ни сериозно, такива, каквито ни познавате, и знайте, че ще положим всички усилия, за да бъдем за вас старата Нанси, старата Джейн. Искаме да докажем, че човек може да бъда такъв, какъвто му се харесва да бъде, достатъчно е да си даде сметка за тази свобода. Желаем на всички, включително и на себе си, приятно забавление. Надяваме се, че ще се включите в играта“.
НЕУДОБСТВАТА НА ЧУЖДАТА КОЖА
Нанси всъщност съзнавала, че всичко това не е толкова просто, както изглежда – смяната не засяга само две живи същества, а нарисуваната в представите действителност започва да се измъква изпод контрол. Не всички участници в играта искат наистина да играят натрапените им роли. Освен това се оказало, че въпреки дългите приготовления, двете дами разполагат с недостатъчно количество деликатна информация една за друга, което усложнило немалко живота им, особено в интимните ситуации. И двете започнали лека полека да манкират, да огъват рамките на собствените си портрети, да заобикалят правилата на играта. И всичко това под напора на вътрешния стремеж да бъдат пак каквито са. Животът на заем, на тази другата, ставал все по-тежък кръст за носене. Назрявали и се трупали упреци, претенции, обвинения. Набъбвало истинско огорчение. И така се стигнало до преждевременно прекъсване на експеримента, който продължил само 8 дни.
КАРТИНАТА СЛЕД БИТКАТА
Погледнато от очите на две така различни жени, които не си приличат по манталитет, възгледи, вкусове, стил на живот, житейска философия, тя е просто хоатична ма-цаница с блясъци и сенки, неразгадаема, абстрактна. Как са се чувствували Нанси и Джейн? Докато едната, примерно се забавлявала криво ляво, другата балансирала на ръба на хаоса и умопомрачението. И двете се чувствували разстроени, обидени, излъгани, манипулирани…
Можело ли експериментът да протече по друг начин? Не е ли трябвало да се направят предварително психологични тестове? Дали не е грешка самото хрумване? Имам ли е този експеримент и най-малкият шанс за успех при определени условия? Имала ли е Нанси морално право да осъществи личното си хрумване, когато цената не се плаща само от нея?
Питанките могат да се поставят без край. И всъщност това е най-голямата заслуга на излязлата необикновена книга-документ. Защото ни кара да се замислим над неща, с които обикновено не пълним главите си. Тази смяна не „разголва“ само участничките в играта, но и всички, които са разбрали за нея. И ни напомня колко силно сме обвързани със себе си, колко сме зависими от навиците, от предметите и нещата, които не само ни обграждат, но и представляват част от нас самите, от нашата вътрешна природа. Ако изхвърлим всичко това от нас, може да се окаже, че сме загубили идентичността си, може да изпаднем в криза от тази загуба.
Книгата на Нанси Вебер е документ за измъчващите ни противоречия – мятаме се между изкушението да бъдем открити и откровени, и страха от последствията. Всъщност всички ние през целия си живот играем различни игри и включваме в тях и околните, без да проявим истинско разбиране към другия човек.
Обикновено всичко донагласяме, приспособяваме към собствените си образци, а те всъщност слагат границите на толерантността ни. Дискредитираме, омаловажаваме или унищожаваме всичко, което се различава от нашия начин на мислене и стил на живот.
Джейн не става Нанси, не успява да почувства вкус на нейния живот. Тя само анализира собствената си представа за нея, насилвайки или свободно интерпретирайки факти, думи, поведенчески реакции.
Онова, което събужда силна съпротива срещу този експеримент, е крайната му цел – да се манипулира живот на друг човек за егоистични творчески нужди. Много известни интелектуалци дават своята категорична оценка „глупаво и недопустимо“.
Едва ли можем да бъдем толкова жестоки, след като контрактът между двете жени е бил доброволен. Така или иначе, резултатът е принос към човешкия опит. Значи не можем да избягаме от себе си и да приемем наготово друга идентичност. Защото знанието само за себе си никога няма достатъчно житейска тежест, докато не се подкрепи от практиката, от опита.
Теоретично знаем кои сме, знаем също, че не можем да прескочим бариерата на екзистенциалната самота, но от време на време се опитваме да се уверим в това. Даже когато опитът граничи с абсурда, с безумието.

Цяло нещастие е, казват продавачите от бутиците и по-големите универсални магазини, когато се зададат заедно Тя и Той. Напрежението нараства, когато избират нещо за нея.Той снове отегчен, често поглежда часовника си, попипва цигарите си, сигурно би запалил веднага, ако се пушеше, размърдва пръсти, сигурно краката му са отекли. А тя е просто в стихията си, избира, мери, преоблича се.
Запитан за мнението, Той отговаря неохотно, с по-добре или зле маскирана нетърпеливост. В най-добрия случай се осмелява да попита: „Скъпа, наистина ли имаш нужда от тази дреха?“ По-често се примирява, след като няколко пъти вече е вдигал безпомощно рамене, почуква нервно по циферблата на часовника, вече е започнал мачът, чака го цяла седмица.
ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ СЕ ПОЯВЯВА И ВЛЮБЕНИЯТ КЛИЕНТ. НО ПРОДАВАЧКИТЕ ОБЩО ВЗЕТО ОБИЧАТ ВЛЮБЕНИТЕ САМО НА КИНО.
В магазина мъжът, който гледа с нескрит възторг и обожание жена си, е просто нежелан. Защото… Докато любимото му създание мери в гардеробната поредния тоалет, Той се оглежда наоколо, оголва всички рафтове и закачалки и й подава следващото за проба. После надниква в кабинката и започва да капризничи: „Не, този цвят убива блясъка на очите ти, в този модел не се откроява прекрасната ти фигура, роклята е ушита ужасно, мачка се, прави гънки отпред, не е за твоята талия – карфица.“ Влюбеният непрекъснато вижда в жена си Мис Свят, независимо от реалностите – и все така критичен с часове отхвърля всяко предложение. Щом нито една от дрехите в този магазин не може да направи прекрасната му половинка още по-красива, значи магазинът не струва. И така си тръгват, без да купят нищо.
В МЪЖКИТЕ МАГАЗИНИ СЪЩО НЕ ОБИЧАТ ДВОЙКИТЕ.
Самотният клиент по-лесно може да бъде убеден да си купи това или онова. Да бъде уговорен, че ако няма в момента тъмносин костюм, за който си мечтае, не по-зле ще изглежда в този – тютюневия, той е негова мярка. Но с жените на мъжете-клиенти въобще не можеш да се пребориш. Те са непреклонни, че в новата си дреха техният мъж трябва да изглежда като ослепителния брюнет от рекламата на Мал боро. „Моят мъж ме представя навсякъде, значи трябва да бъде достоен за моята взискателност.“ Тези напористи и луди по последната мода жени натикват техните Адониси в двуредни карирани сака, в широки панталони с маншети, макар че-господата заедно с токчетата на обувките не са по-високи от метър и седемдесет.
РОБИНИТЕ НА ПОСЛЕДНИЯ ВИК НА МОДАТА СЕ СЧИТАТ В ТЪРГОВСКИТЕ СРЕДИ ЗА ГРЕШНИЦИ
Въпреки че за продавачките е все едно как ще изглеждат клиентите, щом купуват стоката, някои от тях се срамуват, когато стават съучастници в окарикатуряването на мъжа. Но ако примерно влязат в ролята си на консултантки и препоръчат модел от една или друга фирма, като изтъкнат качеството на дрехата, които отговарят на личното излъчване на мъжа, случва се придружаващата го жена да кресне и да напусне скандално магазина. „Щом вие знаете по-добре, оставям ви го да го съветвате по всички житейски въпроси!“ А Той? Или припва след нея, или купува сакото, което е харесала жена му.
И така, от другата страна на щанда не обичат двойките, предпочитат да се занимават с клиенти, които пазаруват сами, независимо от пола.
По принцип жените по-често купуват сами, докато мъжете предпочитат да имат съветник.
НАСАМЕ С ПОКУПКАТА
Жените се държат по различен начин. Имат различни предпочитания и навици. Ще ви припомня няколко типа-жа според нашата анкета.
Неда, писателка, зряла неопределена възраст, винаги елегантна, облича се в тон.
Покупките си правя най-често сама без асистент – само тогава се чувствам наистина сигурна, че на следващия ден няма да върна купеното в магазина. С приятелки ходя само на разузнавателни експедиции, но когато реша да купувам, тръгвам сама. Избягвам мъжката компания, защото всички случаи, в които съм експериментирала, са завършвали неуспешно. Неговата изнервеност, отекченост или претенциозна снизходителност ме дразнят, развалят ми удоволствието от това приключение. Защото аз обичам да ходя по магазините. Спокойно се оглеждам, от време на време пробвам. Не понасям супер активните продавачки, които много знайстват, както и надутите „дами“.
Моят идеал за продавачка е любезната, компетентната, сдържаната, която ме оставя насаме с осемнайсетата поред блузка, в нюансите на лилавото.
Адриана, двадесетгодишна, студентка, вече с изработен вкус, винаги носи дрехи с високо качество. От малкото жени, които е по-добре въобще да не бъдат допускани в магазин.
Наследих усета и взискателността си от майка ми, дизайнерка на облекло и много рядко онова, което виждам и в най-елегантните бутици отговаря на въображението ми за шикозна дреха. Ходя на ревюта в страната и чужбина, сестра ми има бутик в Париж. Оставам недосегаема за чуруликането на продавачките, когато се опитват да хвалят стоката си. Купуването на каквото и да е, за мен е прахосничество, престъпление, обида към вкуса, който съм наследила. Макар че обичам да поглеждам от време на време витрините. Обожавам стилните дрехи.
София, четиридесет годишна, „изработена“ клиентка. Ефектна висока блондинка на държавна работа.
Не признавам заместителите, с които трябва да се примиряваме за супер случай. Винаги изчаквам, за да намеря онова, което ми е необходимо – с добро качество и което върви към дрехите, които вече имам. Без колебание купувам, когато се убедя, че това е точно за мен. Избирам неща, които стоят добре до лицето ми и общо взето са в модерната тенденция за сезона. Вярна съм на принципа: „половин крачка след супер модното“. Цената няма значение. След това за няколко дни правя очистваща диета с мляко, ябълки. Хем е евтино, хем действа чудесно на тена.
Лиляна, двадесет и петгодишна, чиновничка. Въобще не знам кое е наистина за мен. Оглеждам, моля да ми запазят едно или друго за следващия ден, вкъщи мисля дали не е прекалено скъпо и дали наистина ми е необходимо. За малко неща се решавам да купя веднага. Дори когато чувствам, че дрехата ме вика: „Вземи ме, ушита съм специално за теб, твоята мярка, твоя цвят“… Особено тежко преживявам изкушенията на луксозната козметика. Гледам я дълго със седмици, с месеци, накрая купувам. Обикновено когато съм в депресия. Но покупката за кратко време ми спасява самочувствието. После отново се налага чувство за вина. И депресията, от която исках да се отърва, се задълбочава.
Здравка, хубава тридесетгодишна жена с три деца, домакиня.
Всеки три дни трябва да щъкам по магазините, иначе полудявам – обед, пране, готвене, едно и също. Новите покупки скривам от мъжа си, после намирам удобен случай да ги покажа, но винаги намалявам цената. Дори послъгвам, че е старо, че е на приятелка, че съм го пребоядисала, преправила. Гардеробът ми пука по шевовете, но не мога да се разделя с нищо от износените си любими неща. Най-лошото е, че просто няма за къде да се обличам.
Мария, петдесетгодишна инженерна, разведена.
Колкото пъти имам неприятности в службата, след тежки самотни недели, ходя по магазините, търся си нова рокля, блузка. Но чарът на новото не ме спасява както по-рано. Някога имах настроение след подобна покупка поне за няколко дни. Напразно се опитвам да провокирам предишните чувства. Нищо… Чувствам празното, за капак ме наляга тревога, че няма да изкарам месеца без заем. Но каквото и да разправям, щом ме хванат дяволите, сама не знам какво ме тласка към магазините. Връщам се вкъщи, натоварена с покупки.
И така, жените от другата страна на щанда обичат мъжете, които приемат техните съвети, които не се пазарят и им се доверяват напълно. Особено когато искат да направят подарък на жените си. Примерно казват размера, цвета и приключват с претенциите си.
Жените са по-трудните клиентки, но точно те поддържат тръпката на пазаруването. Осмислят контакта между планината от примамливи красиви неща и алпиниста, който се катери по нея. Всяка жена е различна, а дори и една и съща, в зависимост от настроението си се променя като хамелеон.