Всичко за жената

Пубертетната възраст се характеризира с половото узряване на девойките. След този период детето-момиче постепенно придобива вид и качества на жена, но заедно с това се явяват мазната кожа, себореята и младежките пъпки. Младите хора започват вече да се вглеждат в себе си и в другите. У тях стремежът да подражават на по-възрастните и да изглеждат такива често пъти ги кара да употребяват съвсем без нужда различни козметични средства. С тях те искат да подсилят някои свои черти и да приличат повече на възрастните. Употребата на козметични средства в тази възраст е не само излишна, но и вредна. Кожата на здравата девойка е свежа, стегната, нежна и еластична. Функциите са правилни и нормални. Червилото, кремът и пудрите могат само да нарушат нормалното състояние на кожата и да я състарят преждевременно. Кожата на младото момиче не се нуждае от други грижи освен от обикновените хигиенни грижи за нормална кожа. Девойката трябва да знае, че няма нищо по-красиво от нейната младост!
Козметични процедури и лечение се налагат само при изразени черни точки, младежки пъпки и себорея. Понякога при девойки в тази възраст се среща „гъша кожа“ – малки коничци нараствания в косменото отвърстие, които правят кожата грапава, настръхнала. Най-добре се лекува с облъчване на слънце или с кварцова лампа.

„Заменям живота си с този на друга жена.“ Следва описанието на типажа – такова обявление било публикувано в нюйоркския вестник „Вилидж войс“ преди двадесет години. Обявата била подадена от Нанси Вебер, начинаеща тридесетгодишна писателка, която искала да напише романа си на тази тема, след като преживее приключението „нанасяне“ в чужда кожа в действителност.
Тази на пръв поглед налудна идея се е въртяла в много глави. Често искаме да се поставим на мястото на друг, да проверим прага на собствените си възможности, способности, таланти. Често не харесваме живота си, плод на такива и такива обстоятелства. Често си мечтаем да подредим нещата в друг ред, ако можехме да се прераждаме, да започнем отново…
Нанси Вебер преди всичко е искала да си даде отговор на въпроса какво определя нашата индивидуалност, идентичност. И за да го направи по-добре, се решила на този необикновен експеримент. Сменила живота си с друга жена. Само за един месец. Но затова пък напълно. Жилище, работа, мъже, приятели, роднини, навици, възгледи, предпочитания.
Появили се много кандидатки. Накрая останала Джейн – социоложка, терапевтка, радикална феминистка. Не употребявала дезодорант, не почиствала космите на краката си, обличала се в стила на младата Голда Меир. С нея решила да се смени богатата, елегантна, добре поддържана и разглезена от мъжко внимание Нанси Вебер. Договорили се да попълнят дневниците си прецизно: списък с телефони, адреси, важни подробности, които да улеснят „смяната на кожите“. Подписали протокол за подялба на евентуалните приходи от продажбата на книгата, която ще опише техния опит. Направили послание до приятелите и близките си: „Тази замяна ще бъде истинска. Молим ви да вземете участие в нея. Правилата са прости. Обръщайте се към всяка от нас с името на другата, приемайте ни сериозно, такива, каквито ни познавате, и знайте, че ще положим всички усилия, за да бъдем за вас старата Нанси, старата Джейн. Искаме да докажем, че човек може да бъда такъв, какъвто му се харесва да бъде, достатъчно е да си даде сметка за тази свобода. Желаем на всички, включително и на себе си, приятно забавление. Надяваме се, че ще се включите в играта“.
НЕУДОБСТВАТА НА ЧУЖДАТА КОЖА
Нанси всъщност съзнавала, че всичко това не е толкова просто, както изглежда – смяната не засяга само две живи същества, а нарисуваната в представите действителност започва да се измъква изпод контрол. Не всички участници в играта искат наистина да играят натрапените им роли. Освен това се оказало, че въпреки дългите приготовления, двете дами разполагат с недостатъчно количество деликатна информация една за друга, което усложнило немалко живота им, особено в интимните ситуации. И двете започнали лека полека да манкират, да огъват рамките на собствените си портрети, да заобикалят правилата на играта. И всичко това под напора на вътрешния стремеж да бъдат пак каквито са. Животът на заем, на тази другата, ставал все по-тежък кръст за носене. Назрявали и се трупали упреци, претенции, обвинения. Набъбвало истинско огорчение. И така се стигнало до преждевременно прекъсване на експеримента, който продължил само 8 дни.
КАРТИНАТА СЛЕД БИТКАТА
Погледнато от очите на две така различни жени, които не си приличат по манталитет, възгледи, вкусове, стил на живот, житейска философия, тя е просто хоатична ма-цаница с блясъци и сенки, неразгадаема, абстрактна. Как са се чувствували Нанси и Джейн? Докато едната, примерно се забавлявала криво ляво, другата балансирала на ръба на хаоса и умопомрачението. И двете се чувствували разстроени, обидени, излъгани, манипулирани…
Можело ли експериментът да протече по друг начин? Не е ли трябвало да се направят предварително психологични тестове? Дали не е грешка самото хрумване? Имам ли е този експеримент и най-малкият шанс за успех при определени условия? Имала ли е Нанси морално право да осъществи личното си хрумване, когато цената не се плаща само от нея?
Питанките могат да се поставят без край. И всъщност това е най-голямата заслуга на излязлата необикновена книга-документ. Защото ни кара да се замислим над неща, с които обикновено не пълним главите си. Тази смяна не „разголва“ само участничките в играта, но и всички, които са разбрали за нея. И ни напомня колко силно сме обвързани със себе си, колко сме зависими от навиците, от предметите и нещата, които не само ни обграждат, но и представляват част от нас самите, от нашата вътрешна природа. Ако изхвърлим всичко това от нас, може да се окаже, че сме загубили идентичността си, може да изпаднем в криза от тази загуба.
Книгата на Нанси Вебер е документ за измъчващите ни противоречия – мятаме се между изкушението да бъдем открити и откровени, и страха от последствията. Всъщност всички ние през целия си живот играем различни игри и включваме в тях и околните, без да проявим истинско разбиране към другия човек.
Обикновено всичко донагласяме, приспособяваме към собствените си образци, а те всъщност слагат границите на толерантността ни. Дискредитираме, омаловажаваме или унищожаваме всичко, което се различава от нашия начин на мислене и стил на живот.
Джейн не става Нанси, не успява да почувства вкус на нейния живот. Тя само анализира собствената си представа за нея, насилвайки или свободно интерпретирайки факти, думи, поведенчески реакции.
Онова, което събужда силна съпротива срещу този експеримент, е крайната му цел – да се манипулира живот на друг човек за егоистични творчески нужди. Много известни интелектуалци дават своята категорична оценка „глупаво и недопустимо“.
Едва ли можем да бъдем толкова жестоки, след като контрактът между двете жени е бил доброволен. Така или иначе, резултатът е принос към човешкия опит. Значи не можем да избягаме от себе си и да приемем наготово друга идентичност. Защото знанието само за себе си никога няма достатъчно житейска тежест, докато не се подкрепи от практиката, от опита.
Теоретично знаем кои сме, знаем също, че не можем да прескочим бариерата на екзистенциалната самота, но от време на време се опитваме да се уверим в това. Даже когато опитът граничи с абсурда, с безумието.

Изхвърлете навън чувствата на ярост, натрупвате ли ги в себе си, ще имате тревоги в бъдеще
Миналия ден, когато седяхме в кухнята ми, едно мое познато деветгодишно дете избухна в ярост. Беше прекрасна гледка! Тенджери и тигани трещяха по полиците, една картина се строполи от стената.
Родителите й, мои приятели, се бяха разделили преди няколко седмици и тя бе много ядосана затова, наистина много ядосана. Обичаше много и двамата, но сега, и то е естествено, бе бясна срещу им. Те бяха разрушили света й, досегашния й свят на сигурност и закрила.
За щастие, тя можеше да даде израз на гнева си. И трябва да й бъде позволено да го продължава, защото това е много важно. Така се избягват бъдещи терзания, защото трупат ли се навътре гневните ни чувства, държат ли се под похлупак, с времето те се увеличават и засилват. Та това всъщност е депресията – обърнатият ни навътре гняв. В много случаи такива преживявания могат да доведат до тежка потиснатост, при която жертвата е така сломена, че не е в състояние повече да се бори.
Учим децата, че не е хубаво да избухват. Майките са просто отчаяни (или се правя на такива) при първото гневно избухване на децата си, бащите ги гонят от стаята и ги заплашват с наказание. Много добро им правим! То е все едно Да отбелязваме със знак бъдещите невротици. Дайте да научим децата си за всичко относно вината и манипулацията, за черния гняв и депресията. Колко прекрасни родители сме! Лошо е да се гневиш, казват те. О, да, лошо е.
Но, о, не! Не е-лошо. Изразен по правилен начин, гневът е добро, позитивно чувство и освен това много стимулиращо. За разлика от всички други чувства, той най-бързо се докосва до глъбинните емоции. Когато сте бесен от гняв, а не само раздразнен, не можете да се правите, че не сте. Не важат и думи от този род: „Няма значение за мен“. Защото има и то твърде голямо.
Но какво да правим с този си гняв? Той трябва да отиде нанякъде. Накъде? Не е редно да зашлевите някому плесница, независимо колко много ви се иска това.
Какъв е приемливият израз на гнева? А що се отнася до самообладанието?
Психотерапевтът Пол Пенжли смята, че е съвсем редно понякога да избухвате. Така е, а вече имате и позволение от специалист. Позволено е. Всичко е на ред, но за предпочитане е да стане по съответен начин. „Ако сте ядосана на съпруга си – съветва той, – не е редно да скочите и излезете по средата на концерта, например. Почакайте, докато се приберете вкъщи. Ако сте на публично място, овладейте гнева си по някакъв начин и при първа възможност му кажете, че наистина съм бясна. В гнева ви се съдържа огромна енергия, ще я загубите, ако дълго време го потискате“.
Някои форми на импотентност при мъжете се дължат на потиснати гневни емоции. Те буквално са обезсилени от загубата на енергия. Всичко им се струва угнетяващо и обезсърчаващо. Много хора се страхуват да избухнат, научени от детството си, че това не е позволено. Вместо това по някакъв друг механизъм чувствата им се насочват нанякъде.
Когато бях малка, често ми слагаха етикета „трудно дете“. Бе заради това, че давах израз на гнева си. Сестрите и братята ми бяха много „по-добри“ в овладяването на чувствата си. Но аз не страдам от депресия и колкото повече разбирам, че гневът е здравословен, толкова се чувствам по-добре. Стари ядове, нови ядове – изхвърлете всичките навън!
Имах гости на вечеря веднъж и при подредбата им на масата, помолих една от дамите, която едва познавах, да седне до един от гостите ми. На следния ден тя ми позвъни да й дам телефонния му номер. По-късно разбрах, че го е поканила на вечеря, заедно с почти всички мои гости, но без мен. Бях бясна! Сестра ми, добра нейна приятелка, сметна, че гневът ми е неадекватен и изместен. Станах още по-бясна.
Всъщност и аз, и сестра ми знаехме защо. Имах право да съм ядосана. Чувствах се наранена, използвана, излъгана и унизена. Как си позволяваше тази жена, била в дома ми, яла на трапезата ми, да отмъкне всичките ми гости. Та това бе свръх невъзпитано.
Истината беше, че тази ситуация бе отключила чувството ми на гняв, на един мой стар гняв от преди много години. Тя бе възкресила чувството ми за отхвърленост, датиращо от моето детство, от онзи момент, в който баща ми се ожени повторно и му се народиха сто дъщери. Е,не сто наистина, а само четири, но те така скорострелно се появяваха – по една на всяка година. Когато баща ми почина, мащехата ми съобщи, че нищо не е оставил за мен и брат ми, което напълно противоречеше с това, което бе обещал на смъртното легло на майка ми.
Следователно не бях се справила съвсем добре с гневните си чувства, свързани с изхвърляне от гнездото. Подобни чувства могат да те направят свръхчувствителен. А къде е вашата Ахилесова пета? Следващия път, когато се успокоите след поредния гняв, опитайте се да отговорите на този въпрос – това нов гняв ли е или гневът на детето, реагиращо на стара незаздравяла рана. Изместеният гняв може да бъде и опасен, затова бързо трябва да бъде изкоренен. Нека вашият домашен лекар ви препоръча специалист, с когото заедно да откриете причините на гнева ви.
Познавам една жена, която бе атакувана физически от най-добрата си приятелка, на пръв поглед без всякаква причина. Сара яростно избухнала, когато Бет на шега загдето не е измила чиниите, й казала „лошо момиче.“ В детството й толкова често са я наричали така, че тя едва ли не мислела, че това е собственото й име.
Но физическата разпра не е най-добрият начин да се справиш с гнева си, колкото и да ти се иска това. Нито викането и крещенето или пък проявите на стар гняв под формата на отмъщение.
Мразя съвета: „Не побеснявай, бъди спокоен“. Това е чудесно, както и много други неща, които са лоши за нас, но от тези съвети няма полза. Ако искате да хванете нещата в ръце, най-ефективният начин е в момента, когато сте разгневен да се опитате спокойно да си обясните защо. Ако не можете да го кажете, седнете и го напишете.
Разбира се, не е лесно да останете спокойни, когато намерите в леглото мъжа си с някоя друга или когато разберете, че службата, към която упорито си се стремил, е дадена на метресата на шефа ви. Но да нахлуе кръвта в главата ви, това не решава проблема. Ще загубите само чувството си за собствено достойнство и себеуважение. Но ако изразите какво точно чувствате, това ще ви помогне.
Да се овладеете значи да сте изхвърлили всичко навън от себе си. Ако крещите, няма да чуете какво казвате, а по-късно когато останете сама, ще се ядосвате, че не сте казали точно това, което сега ви идва на ума. Не забравяйте, че ще имате и друг случай.
За бързо и здравословно разрешаване на гневните ни чувства, психолозите препоръчват да се опитаме ясно да
определим как сме се чувствали при първото му провокиране. Вместо да крещим „Негодник такъв, как можа да направиш това?“ – трябва да кажете: „Чувствам се сломена и излъгана от това.“ Употребявайте по-малко „ти“ и повече „аз“. Ако проявявате гнева си в серия от атаки като например: „Ти направи това, ти направи онова, ти никога не направи това или онова.“, вие карате другия да застане в защитно положение и той няма изобщо да чуе това, което му говорите. Но ако кажете как вие преживявате това действие и поемете отговорността върху себе си, бъдете сигурна, че посланието ви ще бъде чуто.
Хората рядко се гневят без причина. Гневът е знак, че нещо не е както трябва. Не го отричайте, защото то е така. Овладейте гнева си. Ако се страхувате, че няма да успеете, отдалечете се от опасната зона за двадесет и четири часа, но се върнете и открийте картите си. Не отминавайте гнева си, ако го сторите, вие го тъпчете в сърцето си. Ликвидирайте го преди да е станал твърде голям, за да можете да се борите с него.
По принцип всички се страхуваме от гнева, но повече от нашия собствен, отколкото от този на другите. Нашият демон ни се струва по-черен, отколкото този на другите, по-мощен дори от земетресение. Не се боите. Човек не бива да се срамува от гнева си. Той е средство за преодоляване на различията, за критична преценка и за узряване ни – заедно и (или) поотделно.
„Но как съжалявам после“ – ще кажете вие. „Иска ми се никога да не бях казвала това или направила онова.“ Често съжалението е другата форма на отричането.
„Чувството на съжаление след някой скандал е закъснял опит да неутрализира гнева“ – казва Пол Пенжли. „Усещате, че думите ви са причинили вреда и сега искате да я компенсирате. Но ако сте били в правото си да се ядосате и сте го проявили в разрешените граници на цивилизованите стандарти, не сте сторили нищо лошо. Трябва да приемем, че любовта и омразата съществуват съвместно. Те често са двете страни на една монета. В живота ви с най-близките си хора трябва да разчитате, че другият човек ще приеме тези ви случайни избухвания, без това да навреди на отношенията ви“.
Обичах някога един мъж, който ми позволяваше да избухвам. И аз му давах това право. Еднакво бяхме възпитавани – да даваме израз на яда си и правейки така се чувствахме щастливи и спокойни. И много се обичахме.