Всичко за жената

„Заменям живота си с този на друга жена.“ Следва описанието на типажа – такова обявление било публикувано в нюйоркския вестник „Вилидж войс“ преди двадесет години. Обявата била подадена от Нанси Вебер, начинаеща тридесетгодишна писателка, която искала да напише романа си на тази тема, след като преживее приключението „нанасяне“ в чужда кожа в действителност.
Тази на пръв поглед налудна идея се е въртяла в много глави. Често искаме да се поставим на мястото на друг, да проверим прага на собствените си възможности, способности, таланти. Често не харесваме живота си, плод на такива и такива обстоятелства. Често си мечтаем да подредим нещата в друг ред, ако можехме да се прераждаме, да започнем отново…
Нанси Вебер преди всичко е искала да си даде отговор на въпроса какво определя нашата индивидуалност, идентичност. И за да го направи по-добре, се решила на този необикновен експеримент. Сменила живота си с друга жена. Само за един месец. Но затова пък напълно. Жилище, работа, мъже, приятели, роднини, навици, възгледи, предпочитания.
Появили се много кандидатки. Накрая останала Джейн – социоложка, терапевтка, радикална феминистка. Не употребявала дезодорант, не почиствала космите на краката си, обличала се в стила на младата Голда Меир. С нея решила да се смени богатата, елегантна, добре поддържана и разглезена от мъжко внимание Нанси Вебер. Договорили се да попълнят дневниците си прецизно: списък с телефони, адреси, важни подробности, които да улеснят „смяната на кожите“. Подписали протокол за подялба на евентуалните приходи от продажбата на книгата, която ще опише техния опит. Направили послание до приятелите и близките си: „Тази замяна ще бъде истинска. Молим ви да вземете участие в нея. Правилата са прости. Обръщайте се към всяка от нас с името на другата, приемайте ни сериозно, такива, каквито ни познавате, и знайте, че ще положим всички усилия, за да бъдем за вас старата Нанси, старата Джейн. Искаме да докажем, че човек може да бъда такъв, какъвто му се харесва да бъде, достатъчно е да си даде сметка за тази свобода. Желаем на всички, включително и на себе си, приятно забавление. Надяваме се, че ще се включите в играта“.
НЕУДОБСТВАТА НА ЧУЖДАТА КОЖА
Нанси всъщност съзнавала, че всичко това не е толкова просто, както изглежда – смяната не засяга само две живи същества, а нарисуваната в представите действителност започва да се измъква изпод контрол. Не всички участници в играта искат наистина да играят натрапените им роли. Освен това се оказало, че въпреки дългите приготовления, двете дами разполагат с недостатъчно количество деликатна информация една за друга, което усложнило немалко живота им, особено в интимните ситуации. И двете започнали лека полека да манкират, да огъват рамките на собствените си портрети, да заобикалят правилата на играта. И всичко това под напора на вътрешния стремеж да бъдат пак каквито са. Животът на заем, на тази другата, ставал все по-тежък кръст за носене. Назрявали и се трупали упреци, претенции, обвинения. Набъбвало истинско огорчение. И така се стигнало до преждевременно прекъсване на експеримента, който продължил само 8 дни.
КАРТИНАТА СЛЕД БИТКАТА
Погледнато от очите на две така различни жени, които не си приличат по манталитет, възгледи, вкусове, стил на живот, житейска философия, тя е просто хоатична ма-цаница с блясъци и сенки, неразгадаема, абстрактна. Как са се чувствували Нанси и Джейн? Докато едната, примерно се забавлявала криво ляво, другата балансирала на ръба на хаоса и умопомрачението. И двете се чувствували разстроени, обидени, излъгани, манипулирани…
Можело ли експериментът да протече по друг начин? Не е ли трябвало да се направят предварително психологични тестове? Дали не е грешка самото хрумване? Имам ли е този експеримент и най-малкият шанс за успех при определени условия? Имала ли е Нанси морално право да осъществи личното си хрумване, когато цената не се плаща само от нея?
Питанките могат да се поставят без край. И всъщност това е най-голямата заслуга на излязлата необикновена книга-документ. Защото ни кара да се замислим над неща, с които обикновено не пълним главите си. Тази смяна не „разголва“ само участничките в играта, но и всички, които са разбрали за нея. И ни напомня колко силно сме обвързани със себе си, колко сме зависими от навиците, от предметите и нещата, които не само ни обграждат, но и представляват част от нас самите, от нашата вътрешна природа. Ако изхвърлим всичко това от нас, може да се окаже, че сме загубили идентичността си, може да изпаднем в криза от тази загуба.
Книгата на Нанси Вебер е документ за измъчващите ни противоречия – мятаме се между изкушението да бъдем открити и откровени, и страха от последствията. Всъщност всички ние през целия си живот играем различни игри и включваме в тях и околните, без да проявим истинско разбиране към другия човек.
Обикновено всичко донагласяме, приспособяваме към собствените си образци, а те всъщност слагат границите на толерантността ни. Дискредитираме, омаловажаваме или унищожаваме всичко, което се различава от нашия начин на мислене и стил на живот.
Джейн не става Нанси, не успява да почувства вкус на нейния живот. Тя само анализира собствената си представа за нея, насилвайки или свободно интерпретирайки факти, думи, поведенчески реакции.
Онова, което събужда силна съпротива срещу този експеримент, е крайната му цел – да се манипулира живот на друг човек за егоистични творчески нужди. Много известни интелектуалци дават своята категорична оценка „глупаво и недопустимо“.
Едва ли можем да бъдем толкова жестоки, след като контрактът между двете жени е бил доброволен. Така или иначе, резултатът е принос към човешкия опит. Значи не можем да избягаме от себе си и да приемем наготово друга идентичност. Защото знанието само за себе си никога няма достатъчно житейска тежест, докато не се подкрепи от практиката, от опита.
Теоретично знаем кои сме, знаем също, че не можем да прескочим бариерата на екзистенциалната самота, но от време на време се опитваме да се уверим в това. Даже когато опитът граничи с абсурда, с безумието.

Какво ни трябва, за да се забавляваме.
Ако карнавалът е вял и няма нищо общо с представата ни за него, не значи, че вече не може да има такава луда забава, защото са настъпили тежки времена, защото времето е засипало желанието ни да се забавляваме с пепелта на сериозните проблеми.
Какво ни трябва, за да се забавляваме? Нито много пари, нито много свободно време, нито някаква специална психологическа привилегия. Но за да не загубим безвъзвратно тази си природна способност, трябва да събудим Детето в нас.
От четвърт век в психотерапията се прилага моделът на американския психолог Ерик Бернеа, автор на така наречения анализ на „духовната сделка“. Накратко той се основава на следната теза – всички мисли и действия на човека са резултат от двойна реакция – първата е между „закотвените“ у всеки от нас Дете, Родител, Възрастен. А втората между стойностите на всички тези лица у хората, с които влизаме в контакт.
В различни периоди и ситуации гласът на единия, втория, третия парсонаж може да бъде по-силен от другите. Най-добре е, когато между Детето, Възрастния, Родителя има разбирателство. Тогава можем да използваме сетивните си възприятия, спомени, опит, които са ни формирали и продължават да ни влияят, а нашата индивидуалност ще се разкрие в пълнота.
Работата е там, че често един от трите вътрешни гласа остава затрупан, нечут, понякога дори тотално пренебрегнат. Така че живеем и се представяме само с един фрагмент от същността си.
За какъв вид забавление става въпрос – за карнавал, бал, приятелска сбирка с танци? Или за импровизация – минават покрай нас кортеж от маскирани и заразително весели млади хора, които ни увличат в компанията си, приобщава ни веселбата на съседите по маса, в кръчма, в клуб, в някое малко градче, докато сме в командировка, на екскурзия у нас и в чужбина. Забавлението не е непременно тежък светски коктейл в „Шератон“ или луксозно пътуване да Канарските острови.
Сигурно познавате хора, които въобще не могат да се отпуснат, да се забавляват, просто са забравили как се прави това. В дългото надбягване с проблеми, задачи, амбиции, под непрекъснатия обстрел на страхове, нерви, притеснения или обратното… при монотонен спокоен живот, подчинен на инерцията и баналността, се поддържат само основните функции на съществуването, а чувството на забавление може да закърнее напълно.
Психологичният модел на Бернеа обяснява как става това. Под натиска на различни обстоятелства много от нас затварят Детето в себе си в най-тъмната килия от лабиринта на душата си. С една дума загубват първородната си дарба да се веселят, да им бъде хубаво, приятно, радостно. И така се лишават от умението да се разтоварват, да се смеят, да се шегуват, да имат очи за смешното в различни ситуации.
Очарованието на детската палавост може да изчезне и при трагични обстоятелства, свързани с жестокост, безразличие, насилие, сигурност и унижения, преживени в детството. Случва се хора с подобен опит никога да не успеят да доизживеят детството си – направо прескачат в следващия период от живота, от невръстни стават малки старци.
Но обикновено не поради толкова тежък повод губим естествената си нужда от забавление. По-скоро живеем под диктата на своя Възрастен, подчинен на гласа на Родителя, без да даваме думата на Детето. Такива особняци се срещат навсякъде в службата, вкъщи, в квартала, на улицата. Вечно са заети с опекунството си над другите, без да се съобразяват с техните предпочитания, интереси, вкусове. През уикенда не спират да работят – довършват служебната си работа, потъват в домашни занимания, винаги заети с нещо полезно, практично. Отпуските им пак са посветени на задълженията. В крайна сметка никога не успяват да се освободят от примката на всекидневния прагматизъм. А ако се опитат да бездействат приятно, правят го насила, под акомпанимента на неспирното мърморене за загубата на ценно време.
Дори през отпуска и пътувания говорят само за работата си, за битовите си планове. Показват нетърпение и раздразнителност, ако някой иска да ги измъкне от тази напрегната скука. Всичко, което не служи и не върши конкретна работа, ги притеснява и им досажда. На всичкото отгоре предявяват същите изисквания към обкръжението си, отравят настроението на другите със своята сковаваща педантичност. Особено непоносими са те за децата си, от които изискват все повече и повече отговорност, успехи, работа и пак работа. С една дума това са хора, сраснали се с глагола „задължавам“. Като че ли са забравили, че съществуват и други глаголи като „искам“, „обичам“, „радвам се“.
Такива персони трябва да се заобикалят внимателно, когато започнем да променяме себе си, което също не е лесно. Понеже живеем в по-малък или по-голям кръг от хора, то всеки влияе на някого около себе си. Значи трябва да вярваме, че събуденото Дете в нас ще помогне да отвори очите си и Детето у някого, на когото държим. На същия принцип както един умен и весел малчуган, пуснат сред заспали и мудни деца, ги раздвижва. При условие, че „натиска копчето“ на останалите персонажи в себе си – на рационалния Възрастен и на суровия и наказващ строго Родител.
Едно е сигурно – трябва да намерим начин да събудим Детето в нас и да го накараме да участва активно в живота ни заедно с двамата останали. За да му дадем отново думата, започваме да приглушаваме гласа на Родителя и Възрастния. В крайна сметка можем да научим двамата опекуни да отстъпват място на малчугана. Разбира се, това не трябва да става непрекъснато, за да не отидем в другата крайност – пълна липса на размисъл, на отговорност, егоизъм – такова би било Детето в нас без Родителя и Възрастния.
Психоанализата ни говори за важни, но твърде сериозни неща. А ние ви подведохме със заглавието, че ще си говорим за карнавалната нощ… Веднага щом затворите тази страница, излезте навън и се огледайте с интерес наоколо. В градината пеят момичета и момчета с китари, улавят те за ръка, запяваш с тях, чудесно е! Дворът кънти от смях, съседите разказват нещо весело, махни им с ръка, усмихни се. Чуваш любима мелодия, затананикваш я, танцуваш сама с малката си дъщеря, с мъжа си, с приятеля си. Излез на разходка, край теб профучават тинейджъри на ролкови кънки, повърви по бордюра на тротоара и си представи, че се пързаляш по ослепителната писта, че вървиш по вълните. Ако завали, събуй си обувките, не се страхувай от локвите, танцувай онази мелодия от популярния мюзикъл „Аз пея под дъжда“. Или като вземеш малкото си синче след работа от детската градина, започнете играта на коли – който преброи повече, примерно, зелени коли, ще изяде двойна порция сладолед. Можете да се навиете всички у дома да посрещнете близки приятели, като ги изненадате с украсата на къщата, със смешни реплики, разлепени навсякъде, с весел плакат, с маски. Излезте на терасата и запалете бенгалски огън, сложете балони на полюлея и надувайте бузи, като минавате край тях.
Какво ли не може да изфантазира човек сутрин, вечер, в делник, в неделя, у дома, навън, зиме и лете, за да се стопли, раздвижи, преобрази. Не за сметка на задълженията си, а в паузите между тях. Животът би могъл да бъде шарен, огрян от играта на „слънчевите зайчета“, от огледалцата, с които си „хващаме“ отраженията на слънцето.
А кой знае, може и да възкръсне традицията на карнавалите. Наистина е прекрасно! Изведнъж ще почука на вратата ти смешникът и ще те поведе в карнавалната нощ. И пак ще танцуваш чак до зори!