Всичко за жената

Жените в света на киното най-болезнено изживяват фаустовата драма. И следват трескаво героя в спора си с времето, за да отложат присъдата му.
„Победих старостта, като продадох душата си на дявола. С една дума ми провървя“ – дръзко манифестира своя триумф пред телевизионните камери американската звезда Ракел Уелч, когато навърши 53 години. В елегантна черна деколтирана рокля, плътно по тялото, с талия на оса, с пленителна гладка шия, опънато лице и сияещ поглед тя ознаменува възвърналата се младост в момент, в който италианската общественост бе разтърсена от нещастието на своята екс звезда Лаура Антонели. През седемдесетте години тя се считаше за най-очарователната и талантлива италианска актриса. Някои от нас помнят магнетичния блясък в красиво изрязаните й очи, прелестната й усмивка.
Днес Лаура Антонели буди само съжаление. Деформирана, обезобразена, тя избяга от страната, която я обожаваше. Скри се в Канада. И оттам се опита да предупреди хиляди жени, които в името на суетата, или на любовта към работата, която биха загубили в зрелите си години, се подлагат на риск, на експериментите на естетическата хирургия. „Унищожена съм. Животът ми стана ад. Не мога вече да работя, киното, което ме подкани да направя този злощастен опит, ми обърна гръб“. Лаура Антонели избягва интервюта, но журналистите все пак са успели да се доберат до отчаяната й въздишка: „Страшно е да не можеш да се познаеш в огледалото.“
В края на осемдесетте години получава предложение за роля във филма на режисьора Салваторе Сампри, с когото работела преди години и други филми. Сампри й предлага главна роля във втората част на филма „Мализия 2000″, имал шумен успех преди 20 години. Съгласила се бързо, не искала да пропуска тази възможност да се покаже отново след дълго затишие в киното. След пробните снимки режисьорът и продуцентът й предложили да си направи „рутинната“ козметична операция – за отстраняване на бръчките около очите и устата. Не й спестили разочарованието си от външния й вид. Антонели се подложила на лифтинг при римския лекар Масимо Пичели. След втората серия подкожни инжекции се събудила подпухнала и обезобразена. Вдигнала тревога, но всички приели притесненията и отчаянието и за истерия. Антонели напуска филмовата площадка и заминава при майка си. Получила астматични пристъпи и гърчове. Спешно бил извикан д-р Пичели, но той установил само безпомощността си. Кризата преминала, но обезобразеното лице на Лаура останало без промяна.
Антонели заминала за Канада и започнала война срещу продуцента, режисьора на филма и лекаря. Завела съдебен иск за милиарди лири обезщетение за унищоженото си лице от неизвестния противобръчков продукт (името му и до днес е обградено с мълчание).
„Парите не могат да ми върнат отнетото. Но искам да оглася мъката, която ми бе причинена с проклетата интервенция. Бях на крачка от смъртта… Над мен бе оказано насилие, морален натиск. Бях унижена, смачкана. Загубих чертите, израза си, самоидентичността си. Зловеща награда за актриса, която е дала толкова за Италия“ – пише в пълно отчаяние актрисата в писмата си до пресата.
Адвокатът на Лаура също се включил в публични изявления: „Моята смела клиентка иска да предупреди обществото за опасностите, които дебнат толкова нищо не-подозиращи жени, които биха се подложили на подобно лечение. Някои се страхуват да говорят за поражението си, след драмата на Лаура може би ще се осмелят да споделят опита си“.
Дискусията обхванала медицинските, юридическите и най-вече филмовите среди, в които, както знаем, гъмжи от вечно млади красавици.
Италианската актриса Джулиета Масина не взема отношение към конкретната трагедия, а изразява принципно мнение: „Не виждам нищо скандализиращо в лифтинга. Не съм противник на пластичните операции, нито на други методи за отстраняване на унищожителните следи на времето. Някои социални и професионални среди подтикват жените си към подобни радикални действия. Впрочем хората винаги са се стремили да станат по-красиви, отколкото са в действителност“.
Синди Крауфорд, американски топ модел: „Страшно е когато жените така ненавиждат тялото и лицето си. Знам, че имам хубава обвивка, знам, че съм добре сложена, както и че всичко това не е завинаги. Глупост е да се привързваш толкова дълбоко към собствената си красота“.
Лесно е да се каже, нали, когато си блестящо млада и всички се надпреварват да ти доказват с думи и класации, че си най-красивата жена.
В дискусията взели участие и много актриси след петдесетте, които не се опитват да излъжат времето. Дори са горди със следите, които то им е оставило.
Клаудия Кардинале: „Не правя драма от възрастта си. Няма да се подложа на лифтинг. Защото сега когато играя роли на зрели жени се чувствам много по-добре оценена, отколкото, когато ме ангажираха само заради лицето ми.“
Моника Вити: „Според мен лифтингът е саморазрушителен акт. Хирургическата пластика е намеса в естествения ход на нещата. Красотата продължава да живее при нас. И никаква козметична процедура не може да ни помогне, ако я изгубим. Още по-малко, ако имаме ум на кокошка“.
Изкушението е страхотно. Каквато и да си говорим за вътрешната стойност, както и да се шегуват легенди в киното, че не си дават никому бръчките,, над които са работили толкова дълго време.
Много легенди продължават кариерата си, привличат камери и хроникьори, поддържат мита за себе си. Следват Фауст. В същото време други като Лаурела стряскат света. Заговори ли се за „обратната вълна“ по отношение на лифтинга и изкуственото хирургично подмладяване, като се прилагат природни средства за борба със старостта – движение, витаминозна храна, хармоничен емоционален и сексуален живот. И разбира се, „лечение“ с нова любов.
Класически пример за привържениците на „обратната вълна“ е петдесет и осем годишната Бриджит Бардо. Тя не продаде душата си на дявола, а замина с влюбения в нея до уши Бернар де Шиар (осем години по-млад) за Норвегия, където двамата сключиха брак. Сега секссимволът на женствеността и сексапила от шестдесетте години се разхожда с четвъртия си съпруг по плажовете на лазурния бряг, посещава престижни заведения. Митичната вила на ББ отново е обградена от тълпи любопитни поклонници. Щастлива, естествена, обожавана, на Бриджит й провървя да бъде хубава без никакви рискове.

„Заменям живота си с този на друга жена.“ Следва описанието на типажа – такова обявление било публикувано в нюйоркския вестник „Вилидж войс“ преди двадесет години. Обявата била подадена от Нанси Вебер, начинаеща тридесетгодишна писателка, която искала да напише романа си на тази тема, след като преживее приключението „нанасяне“ в чужда кожа в действителност.
Тази на пръв поглед налудна идея се е въртяла в много глави. Често искаме да се поставим на мястото на друг, да проверим прага на собствените си възможности, способности, таланти. Често не харесваме живота си, плод на такива и такива обстоятелства. Често си мечтаем да подредим нещата в друг ред, ако можехме да се прераждаме, да започнем отново…
Нанси Вебер преди всичко е искала да си даде отговор на въпроса какво определя нашата индивидуалност, идентичност. И за да го направи по-добре, се решила на този необикновен експеримент. Сменила живота си с друга жена. Само за един месец. Но затова пък напълно. Жилище, работа, мъже, приятели, роднини, навици, възгледи, предпочитания.
Появили се много кандидатки. Накрая останала Джейн – социоложка, терапевтка, радикална феминистка. Не употребявала дезодорант, не почиствала космите на краката си, обличала се в стила на младата Голда Меир. С нея решила да се смени богатата, елегантна, добре поддържана и разглезена от мъжко внимание Нанси Вебер. Договорили се да попълнят дневниците си прецизно: списък с телефони, адреси, важни подробности, които да улеснят „смяната на кожите“. Подписали протокол за подялба на евентуалните приходи от продажбата на книгата, която ще опише техния опит. Направили послание до приятелите и близките си: „Тази замяна ще бъде истинска. Молим ви да вземете участие в нея. Правилата са прости. Обръщайте се към всяка от нас с името на другата, приемайте ни сериозно, такива, каквито ни познавате, и знайте, че ще положим всички усилия, за да бъдем за вас старата Нанси, старата Джейн. Искаме да докажем, че човек може да бъда такъв, какъвто му се харесва да бъде, достатъчно е да си даде сметка за тази свобода. Желаем на всички, включително и на себе си, приятно забавление. Надяваме се, че ще се включите в играта“.
НЕУДОБСТВАТА НА ЧУЖДАТА КОЖА
Нанси всъщност съзнавала, че всичко това не е толкова просто, както изглежда – смяната не засяга само две живи същества, а нарисуваната в представите действителност започва да се измъква изпод контрол. Не всички участници в играта искат наистина да играят натрапените им роли. Освен това се оказало, че въпреки дългите приготовления, двете дами разполагат с недостатъчно количество деликатна информация една за друга, което усложнило немалко живота им, особено в интимните ситуации. И двете започнали лека полека да манкират, да огъват рамките на собствените си портрети, да заобикалят правилата на играта. И всичко това под напора на вътрешния стремеж да бъдат пак каквито са. Животът на заем, на тази другата, ставал все по-тежък кръст за носене. Назрявали и се трупали упреци, претенции, обвинения. Набъбвало истинско огорчение. И така се стигнало до преждевременно прекъсване на експеримента, който продължил само 8 дни.
КАРТИНАТА СЛЕД БИТКАТА
Погледнато от очите на две така различни жени, които не си приличат по манталитет, възгледи, вкусове, стил на живот, житейска философия, тя е просто хоатична ма-цаница с блясъци и сенки, неразгадаема, абстрактна. Как са се чувствували Нанси и Джейн? Докато едната, примерно се забавлявала криво ляво, другата балансирала на ръба на хаоса и умопомрачението. И двете се чувствували разстроени, обидени, излъгани, манипулирани…
Можело ли експериментът да протече по друг начин? Не е ли трябвало да се направят предварително психологични тестове? Дали не е грешка самото хрумване? Имам ли е този експеримент и най-малкият шанс за успех при определени условия? Имала ли е Нанси морално право да осъществи личното си хрумване, когато цената не се плаща само от нея?
Питанките могат да се поставят без край. И всъщност това е най-голямата заслуга на излязлата необикновена книга-документ. Защото ни кара да се замислим над неща, с които обикновено не пълним главите си. Тази смяна не „разголва“ само участничките в играта, но и всички, които са разбрали за нея. И ни напомня колко силно сме обвързани със себе си, колко сме зависими от навиците, от предметите и нещата, които не само ни обграждат, но и представляват част от нас самите, от нашата вътрешна природа. Ако изхвърлим всичко това от нас, може да се окаже, че сме загубили идентичността си, може да изпаднем в криза от тази загуба.
Книгата на Нанси Вебер е документ за измъчващите ни противоречия – мятаме се между изкушението да бъдем открити и откровени, и страха от последствията. Всъщност всички ние през целия си живот играем различни игри и включваме в тях и околните, без да проявим истинско разбиране към другия човек.
Обикновено всичко донагласяме, приспособяваме към собствените си образци, а те всъщност слагат границите на толерантността ни. Дискредитираме, омаловажаваме или унищожаваме всичко, което се различава от нашия начин на мислене и стил на живот.
Джейн не става Нанси, не успява да почувства вкус на нейния живот. Тя само анализира собствената си представа за нея, насилвайки или свободно интерпретирайки факти, думи, поведенчески реакции.
Онова, което събужда силна съпротива срещу този експеримент, е крайната му цел – да се манипулира живот на друг човек за егоистични творчески нужди. Много известни интелектуалци дават своята категорична оценка „глупаво и недопустимо“.
Едва ли можем да бъдем толкова жестоки, след като контрактът между двете жени е бил доброволен. Така или иначе, резултатът е принос към човешкия опит. Значи не можем да избягаме от себе си и да приемем наготово друга идентичност. Защото знанието само за себе си никога няма достатъчно житейска тежест, докато не се подкрепи от практиката, от опита.
Теоретично знаем кои сме, знаем също, че не можем да прескочим бариерата на екзистенциалната самота, но от време на време се опитваме да се уверим в това. Даже когато опитът граничи с абсурда, с безумието.

Слава Богу, че не можем да избираме дали да бъдем умни или да бъдем хубави, защото над женската половина на човечеството би надвиснала заплаха от тотално оглупяване. Природата не е карала наред, подбирала е, надарявала е едни с повече, други с по-малко ефектна външност. За някои просто не е имала време и настроение. Вече знаем (теоретично), че нещата не бива да се драматизират. Защото важното е не да си хубава, а желана. Да имаш чар, дух, приятели. И колко още много други неща са важни, които пресичат път на категоричните и мрачни предсказания: „нищо няма да направя в този живот, защото природата ми е обърнала гръб „.
Обикновено подчертано красивите бързат да се заявят на света, дефилират на подиуми с дългите си крака, прелестните си бюстове, с бленуващите си устни, с разкошните си коси. Печелят награди, обикалят света, стават фото модели, кинозвезди. Дори онези, които не смятат да упорстват в жестокото състезание по-нататък, се наслаждават на спечеленото – хубави коли, кожени палта, околосветски пътувания.
Затова пък останалата, по-голямата част от женското население, нито грозни, нито красиви (или красиви, които не знаят как да използват този дар) работят, учат, трупат диплома след диплома – усъвършенстват език, компютър, някои продължават да се наливат със знания, защитават научни степени. И въобще вършат всякакви подвизи, експлоатирайки сивото си вещество, скрито под черепа им за чужди очи.
При това банално разпределяне на благата и компенсациите, не се знае коя от тях ти гарантира щастие. Красотата на лейди Ди я доведе в Бъкингамския дворец. И какво после? Ослепителната Мерлин Монро, която бе безспорен идол за мъжете, която имаше магична власт дори над президента на САЩ Джон Кенеди, знаем как завърши живота си.
В книгата си „Какво иска всяка жена да знае мъжа й за жените“ д-р Джеймс Добсон пише, че мъжете ценят повече от красотата интелигентността. Затова пък при жените е обратно. Почти всяка втора предпочита да бъде красива, отколкото интелигентна. Защо, пита се авторът, повечето жени имат такава скала на оценка. Отговорът му не е лишен от логика. Защото мъжът първо вижда, после мисли. Той реагира при среща с жена с очите си, не с мозъка си.
Жената също се подчинява на първичния си инстинкт. Докато те ни поглъщат с очи, „ние ги мерим със сантиметър.“Трябва да бъде толкова и толкова висок. Защо ли така лесно се асоциира хубавата външност с ръста?
По-късно жените се отказват от сантиметъра, мъжете започват да ни гледат с разума си. И това е най-краткият сценарий за семейната катастрофа.
Писателят Алан Милн, автор на незабравимия „Мечо Пух“ също се колебае, размишлявайки над критериите за щастие. Смята, че треторазрядният ум изразява мнение, второразредният – това, което споделя по-малка част от обществото. А първоразрядният си запазва мнението само за себе си.
Какво е измислил все пак първоразрядният разум? В книгата „Двама души“ четем: „Запитали веднъж един мъдрец какъв иска да бъде. Отговорил, че иска да бъде прекрасен атлет от 15 до 25 години, красива жена от 25 до 35, добър писател от 35 до 45, голям генерал от 45 до 55, известен политик от 55 до 65, и градинар от 65 до 75. След това би избрал спокойно кътче на небето“.
Остроумен избор. Но ние, уви, сега трябва да решаваме какви да бъдем: “ Красиви или умни“?