Всичко за жената

Шампоаните са съвременни средства за измиване на косата. Те съдържат вещества за миене (повърхностно активни, калиеви и други сапуни), вещества за омекотяване на водата и активни вещества с благоприятно действие върху косите (витамини, билкови екстракти, аминокиселини, сяра, яйчен жълтък, тимол и др.). Сега нашата промишленост произвежда течни и желе образни шампоани. В някои шампоани освен миещи вещества са включени и екстракти от лечебни растения, които намаляват пърхота, сърбежа и опадването на косата.
Произвеждат се и крем-шампоани за коса. Такъв е крем-шампоанът за коса „Алантоин“, който съдържа биологично активното вещество алантоин. Този крем не само добре измива, но и значително-намалява пърхота и опадването на косата.

„Заменям живота си с този на друга жена.“ Следва описанието на типажа – такова обявление било публикувано в нюйоркския вестник „Вилидж войс“ преди двадесет години. Обявата била подадена от Нанси Вебер, начинаеща тридесетгодишна писателка, която искала да напише романа си на тази тема, след като преживее приключението „нанасяне“ в чужда кожа в действителност.
Тази на пръв поглед налудна идея се е въртяла в много глави. Често искаме да се поставим на мястото на друг, да проверим прага на собствените си възможности, способности, таланти. Често не харесваме живота си, плод на такива и такива обстоятелства. Често си мечтаем да подредим нещата в друг ред, ако можехме да се прераждаме, да започнем отново…
Нанси Вебер преди всичко е искала да си даде отговор на въпроса какво определя нашата индивидуалност, идентичност. И за да го направи по-добре, се решила на този необикновен експеримент. Сменила живота си с друга жена. Само за един месец. Но затова пък напълно. Жилище, работа, мъже, приятели, роднини, навици, възгледи, предпочитания.
Появили се много кандидатки. Накрая останала Джейн – социоложка, терапевтка, радикална феминистка. Не употребявала дезодорант, не почиствала космите на краката си, обличала се в стила на младата Голда Меир. С нея решила да се смени богатата, елегантна, добре поддържана и разглезена от мъжко внимание Нанси Вебер. Договорили се да попълнят дневниците си прецизно: списък с телефони, адреси, важни подробности, които да улеснят „смяната на кожите“. Подписали протокол за подялба на евентуалните приходи от продажбата на книгата, която ще опише техния опит. Направили послание до приятелите и близките си: „Тази замяна ще бъде истинска. Молим ви да вземете участие в нея. Правилата са прости. Обръщайте се към всяка от нас с името на другата, приемайте ни сериозно, такива, каквито ни познавате, и знайте, че ще положим всички усилия, за да бъдем за вас старата Нанси, старата Джейн. Искаме да докажем, че човек може да бъда такъв, какъвто му се харесва да бъде, достатъчно е да си даде сметка за тази свобода. Желаем на всички, включително и на себе си, приятно забавление. Надяваме се, че ще се включите в играта“.
НЕУДОБСТВАТА НА ЧУЖДАТА КОЖА
Нанси всъщност съзнавала, че всичко това не е толкова просто, както изглежда – смяната не засяга само две живи същества, а нарисуваната в представите действителност започва да се измъква изпод контрол. Не всички участници в играта искат наистина да играят натрапените им роли. Освен това се оказало, че въпреки дългите приготовления, двете дами разполагат с недостатъчно количество деликатна информация една за друга, което усложнило немалко живота им, особено в интимните ситуации. И двете започнали лека полека да манкират, да огъват рамките на собствените си портрети, да заобикалят правилата на играта. И всичко това под напора на вътрешния стремеж да бъдат пак каквито са. Животът на заем, на тази другата, ставал все по-тежък кръст за носене. Назрявали и се трупали упреци, претенции, обвинения. Набъбвало истинско огорчение. И така се стигнало до преждевременно прекъсване на експеримента, който продължил само 8 дни.
КАРТИНАТА СЛЕД БИТКАТА
Погледнато от очите на две така различни жени, които не си приличат по манталитет, възгледи, вкусове, стил на живот, житейска философия, тя е просто хоатична ма-цаница с блясъци и сенки, неразгадаема, абстрактна. Как са се чувствували Нанси и Джейн? Докато едната, примерно се забавлявала криво ляво, другата балансирала на ръба на хаоса и умопомрачението. И двете се чувствували разстроени, обидени, излъгани, манипулирани…
Можело ли експериментът да протече по друг начин? Не е ли трябвало да се направят предварително психологични тестове? Дали не е грешка самото хрумване? Имам ли е този експеримент и най-малкият шанс за успех при определени условия? Имала ли е Нанси морално право да осъществи личното си хрумване, когато цената не се плаща само от нея?
Питанките могат да се поставят без край. И всъщност това е най-голямата заслуга на излязлата необикновена книга-документ. Защото ни кара да се замислим над неща, с които обикновено не пълним главите си. Тази смяна не „разголва“ само участничките в играта, но и всички, които са разбрали за нея. И ни напомня колко силно сме обвързани със себе си, колко сме зависими от навиците, от предметите и нещата, които не само ни обграждат, но и представляват част от нас самите, от нашата вътрешна природа. Ако изхвърлим всичко това от нас, може да се окаже, че сме загубили идентичността си, може да изпаднем в криза от тази загуба.
Книгата на Нанси Вебер е документ за измъчващите ни противоречия – мятаме се между изкушението да бъдем открити и откровени, и страха от последствията. Всъщност всички ние през целия си живот играем различни игри и включваме в тях и околните, без да проявим истинско разбиране към другия човек.
Обикновено всичко донагласяме, приспособяваме към собствените си образци, а те всъщност слагат границите на толерантността ни. Дискредитираме, омаловажаваме или унищожаваме всичко, което се различава от нашия начин на мислене и стил на живот.
Джейн не става Нанси, не успява да почувства вкус на нейния живот. Тя само анализира собствената си представа за нея, насилвайки или свободно интерпретирайки факти, думи, поведенчески реакции.
Онова, което събужда силна съпротива срещу този експеримент, е крайната му цел – да се манипулира живот на друг човек за егоистични творчески нужди. Много известни интелектуалци дават своята категорична оценка „глупаво и недопустимо“.
Едва ли можем да бъдем толкова жестоки, след като контрактът между двете жени е бил доброволен. Така или иначе, резултатът е принос към човешкия опит. Значи не можем да избягаме от себе си и да приемем наготово друга идентичност. Защото знанието само за себе си никога няма достатъчно житейска тежест, докато не се подкрепи от практиката, от опита.
Теоретично знаем кои сме, знаем също, че не можем да прескочим бариерата на екзистенциалната самота, но от време на време се опитваме да се уверим в това. Даже когато опитът граничи с абсурда, с безумието.

• Подслон за битите жени.
Насилието в семейството съществува, но то е обгърнато в мълчание.
Една социална работничка от приюта за битите жени в Лиеж, Белгия, разказва за явлението и за мисията на техния екип, съществуващ вече от 12 години като звено от мрежата на белгийската федерация за борба с насилието срещу жените.
Нашата цел, е да нарушим това мълчание или по-скоро да помогнем на жените сами да го направят, да подкрепим жертвите на арогантност, побоища, сексуална бруталност, психически тормоз да се освободят от плена на четирите стени на дома-крепост, да не се чувстват така безпомощни и изолирани от света навън. И най-важното – да възвърнат самоуважението си и желанието да бранят своите човешки права, както и да не позволят децата им да растат в такава атмосфера. Защото всяко дете, неволен свидетел на сцени на жестокост, след време става или насилник или жертва на насилие.
В Белгия има три къщи за битите жени – в Брюксел, в Лалювиер и в Лиеж. Разходите се поемат от общините. Федерацията отпуска средства за подготовка на специалисти, за снабдяване с необходимата литература, за социологически разработки, изготвяне на психотестове и видеоматериали.
Търсят ни жени от всички слоеве, за жалост насилието няма строго определена социална детерминираност. Но потърпевшите интелектуалки със самостоятелни доходи не са сред постоянните ни довереници. Те имат възможност да отидат на хотел, да потърсят друго решение на въпроса. Основната част от тези, на които предлагаме подслон и помощ, нямат квалификация – те са домакини, обикновено майки на 3, 4 и 5 деца, несигурни същества и силно икономически зависими от мъжете си. Впрочем жените – жертви на натиск, обиди, побоища, не са редки изключения в нашето общество. Според социологически изследвания (на Обществото за социална еманципация и Направлението за социални и хуманитарни науки при университетския център в Линбург – 1988 – 1989 г) – всяка десета жена в Белгия е подложена редовно на удари, понася психическо, морално или сексуално насилие, всяка втора жена го изпитва в живота си в една или в друга форма. За разлика от публичното насилие, единодушно осъждано, семейното е неясно, към него се подхожда с различни критерии, то е скрито за чуждите погледи. Човек е сам срещу него, измъчван от срам, мъка, безсилие, скрупули, зависимости. Към болката и отчаянието се прибавят различни притеснения, опасения, самоупреци. Жената изпитва неудобство от публична конфронтация с мъжа, баща на децата й, както и нерядко ужас от отмъщение. В такива случаи не могат да помогнат съветите на роднини, приятели. Жените не се осмеляват да споделят случилото се с тях. Полицията, съдиите, социалните работници обикновено трудно вникват в деликатната материя на съпружеското насилие, защото не го познават. Намесват се с временни, драстични мерки – тайната се разгласява с попълването на жалби и декларации, отношенията между съпрузите се изострят още повече, разгласата унижава жената, депресира я трайно и понякога я довежда до отчаяни ходове – дори и до самоубийство.
Ние отваряме вратата безотказно на изпадналите в беда, приютяваме ги заедно с децата им, като запазваме тайната на тяхното „бягство“. Тук те остават от един до шест месеца. Никой не знае нашия адрес, дори полицията. Системата, която осигурява нашата анонимност, включва и обратната телефонна връзка. Откликваме едва когато получим потвърждение, че нямаме работа с фалшива тревога или провокация. Така е, защото имахме случаи с жестоки отмъщения от страна на мъжете – насилници върху жените, които са ни потърсили. И така даваме възможност на онези, които идват при нас, да отдъхнат, да се успокоят. Веднага поемаме грижите за децата, възпитателките им помагат да преживеят стреса, раздялата със семейната среда, с приятели. По-големите записваме в училища от района, които са посветени в нашата мисия. За жените, които се нуждаят от лечение, осигуряваме спешна лекарска помощ, работим с екип от една болница в района ни. Имали сме тежки случаи на изгаряния, на фрактури, дори на смъртоносни наранявания, които завършват фатално. С доверилите ни се разговаряме дълго, търпеливо, правим съответните психотестове, даваме им възможност да разговарят помежду си. Това ги окуражава, извежда ги от самотата и изолацията, в която са живели у дома. Запознаваме ги с явлението, като им предлагаме документацията на нашата библиотека. Показваме им видеокасети. С една дума, помагаме на жените да извървят един труден път, да разберат, че те сами трябва да си помогнат, да мобилизират собствените си сили, за да реагират адекватно в ситуациите, които предшестват изблика на насилие, както и да потърсят грешките в собственото си поведение, което подтиква мъжете им към ярост. Вдъхваме увереност на жените, които нямат никакви шансове да започнат работа, да вземат нещата в ръцете си, да се престрашат и опитат да си намерят. Така те започват да предлагат на работодателите да бъдат наети за един изпитателен срок, примерно от 2 месеца, безплатно, докато усвоят някаква професия. През това време ние им поемаме издръжката. Така ненатрапчиво и постепенно ги насочваме в тяхното лично развитие, докато излязат от състоянието на депресия, на неверие в собствените си сили и възможности.
При рецидивно насилие 5 на сто от жените се развеждат, като получават съответната издръжка от мъжете си и задържат децата при себе си. Около 25 на сто се връщат отново у дома и ако нещата започнат да се повтарят, пак идват при нас, но вече не така объркани и безпомощни. Други 25 на сто искат да променят живота си, но нямат сили. Търсят ни жени от 25 до 45 години, дори и възрастни – 80-годишни.
Да, нашият телефон е открит денонощно. Нашето убежище може да приюти едновременно 29 души. Това са около 9 майки с децата си. Всички имат индивидуални спални, обща кухня, всекидневна, зала за игри и занимания на децата, зала за социални контакти, библиотека, видео салон. Годишно през нашата къща минават над 700 жени.
Има и убежище за бити мъже. Нарича се „Без подслон“. Там се грижат за изгонени и бити мъже от техните жени и майки.
Мъжете, които са прокудени от къщи, са по-често скромни. Веднага щом се свестят, те предпочитат да се приберат, да простят. Те изпитват повече раздразнение, отколкото трайна неприязън. Смятат, че щом жените са постъпили така с тях, значи не са безразлични.
Причините за насилието са най-често в пиенето. В Белгия се произвежда огромно количество бира, много хубава и при това достъпна; увеличаващата се сред младите наркомания; липсата на социална перспектива сред някои кръгове, умората, неудовлетвореността. Впрочем насилието е прастаро явление. Ударът е компенсация за нещо натрупвано, скрито в човека. Загубата на контрол извежда наяве злото, жестокостта, по-често и необуздано или по-рядко в зависимост от манталитета, възпитанието, на живот.
В цял свят съществуват такива звена към федерации, създадени след регистрирането в Брюксел на „Интернационален съд за престъпления, извършени срещу жени – в Италия, Франция, Испания, Германия, Алжир, Канада.
В края на XX век човечеството трябва да намери сили да предотвратява и обезврежда тези атентати срещу достойнството.