Всичко за жената

Подходящият ви външен вид е от съществено значение, за да блеснете на първото си интервю. Ако нямате пари, вземете на заем – това е инвестиция за бъдещето ви. Може би разговора ни с три наскоро завършващи студентки, ще ви вдъхнови.
Донна Мърфи, на 21 години е студентка по английска филология и литература. Иска да работи в средствата за масова информация.
Донна е женствена, без да е прекалено суетна. Обича да се облича нестандартно, предпочита панталоните пред полите, а с тениски замества блузите, но това е добро работно облекло. Ако искаш да работиш в средствата за масова информация, трябва да изглеждаш способна и делова. Прибраната й назад коса дава възможност да изпъкне красивото и лице. „Елегантно е и е различно, а освен това и е много удобно. Израз е на моята индивидуалност, а и изобщо не искам да мисля за него по време на интервюто“.
Клер Холдън, 21 години, студентка по английска филология и литература. Иска да се занимава с мениджмънт.
Клер изглежда делова, но е и лесно контактна, което е много съществено за работа, в която се иска умение за връзка с хората. Облеклото й е обикновено. Така и трябва да бъде, но все пак необходимо е и да има нещо, което да загатва нейната индивидуалност. Шалчето около врата пасва добре на дрехата й, а косите и свободно падат върху раменете й. „Обичам аскесоарите, те правят дрехата да изглежда оригинална. Имам чувството, че трябва да обличам такива дрехи, с които да се откроявам“.
Карен Байърн, 22 години, студентка в Икономически институт? Готви се да работи в банковото дело.
Пастелните тонове на дрехите подхождат на тена й. И все пак тя изглежда твърде делова. Тъй като работата й изисква участието и в различни консултации с експерти, облеклото и трябва да бъде изискано и строго – и така карирано сако и мъжки тип яка на блузата. В банковия свят жените трябва да имат сериозен вид, поли до коленете и подходящи бижута. Не че трябва съвсем да не изтъквате“чара си, но го дръжте под контрол. „Трудно е да бъдеш елегантна, в такава консервативна професия, а още по-трудно е жена в това мъжко обкръжение. В това си облекло се чувствам прекрасно“!

Доказано е! Жени, които работят са по-здрави и щастливи, от тези, които са вкъщи.
Всеки знае каква значи да си свръхнапрегнат в работата си. Има дни, в които на съвещанията се чувстваш като под картечен огън и връщайки се вкъщи нямаш сили да направиш нищо. Изведнъж ти се струва, че никакви цели и постижения не заслужават енергията, изсмукана от теб и че животът – какъвто и да бил той – сякаш те отминава.
Усещат го и мъжете и жените. Струва ли си да се занимаваме повече с това? Или не? Мъж, които даде израз на такива тревожни преживявания, може би ще събуди симпатия, но на жена, която би го направила, ще и бъде казано, че не може добре да се „справи“. Може би се опитва да постигне нещо свръх силите си.
Едно от най-назадничавите схващания в Съединените Щати е, че умствените и телесни сили на жените са пред изчерпване; че колкото повече жени работят и колкото по-добре го правя, то е за сметка на телесното и душевното им здраве. И се стига до общоприетия стереотип на мислене, – че жена, правеща високо волтажа кариера не я чака нищо друго освен сълзи и раздразнителност, и че ще свърши като алкохоличка с белодробен карцином, ако преди това не загине от инфаркт.
Има ли зрънце истина в това? Вярно ли е, че жените са подложени на свръхнапрежение в работата си и ако е така как да реагират? Дали нашите амбициите и постиженията ни правят невротици? Или всъщност ние не само добре се справяме, но даже преуспяваме?
Нека отстраним от пътя си тези, които ни плашат. Може би има шепа жени, които със зъби и нокти се стремят да постигнат целта си и съответно страдат. Гуро Калаи Пинкней, създателка на групата на каланетите – била така напрегната в работата си, че ноктите й изпадали. „Можех буквално да ги вадя и отново да ги поставям на мястото им“. Преживеният стрес бе предизвикал особено психосамотично заболяване, от което се избавила чрез специални диети чак след година.
Отговорността е голям товар. Неотдавнашни изследвания показват, че образовани жени, заемащи високи постове употребяват повече алкохол от тези на по-неотговорна длъжност. В известни професии – като при журналистите, например или при полицейските служители, където успехът често зависи от добрите отношения с колегите, жените могат да бъдат и много добри. Истината е, че повечето жени стават и по-здрави. Вероятността да умрем сега от инфаркт не е по-голяма, отколкото преди двадесетина години, когато жените нахлуха в професионалния живот. Сега пушим по-малко, отколкото тогава. В 1972 г., 41 % от жените над шестнадесет години бяха пушачи. В 1986 година този процент е 31 (съответните проценти за мъжете са 52 и 35). И много малко пием алкохол. По неотдавнашни проучвания – по една чашка четири пъти седмично. При жените с професия този процент е съвсем малко по-висок.
Друго изследване, обхващащо 400 жени на високи постове в банки открива, че те нито пушат, нито пият много. При стресовите състояние употребяват най-вече транкилизатори, но не във високи дози.
Тези изследвания са забележителни, като си представите напрежението и отговорността в работата им. Макар че не много жени управляват големи компании, все пак животът им не е лесен. Това идва от двойната им обремененост – работа в учреждението и работа в къщи. Съберете ги двете и ще получите – 80 часа седмично заетост, срещу 50 при мъжете.
Колкото повече са децата и работата вкъщи, толкова по-малка става радостта от професията ви. Кери Купър пише: „Мъжете имат своя техника да изблъскват назад жените, особено жените-майки. Те бързат да напуснат работа в 5 ч. следобед, поради това мъже на тяхното ниво в професията, ги смятат за не така обременени. Или пък им дават задачи, които не са особено значими и забележими.“
Валери Кърън от Института по психиатрия анализира по друг начин стреса при жените. „Жените дълго време са били вън от света на мъжете.“ На събрание на управителния съвет, президентът се обръща с „Добро утро, господа – о, и дами.“ По никакъв начин постоянно им се напомня, че те са „аут сайдъри“.
По-големи изисквания – по-голяма враждебност. И все пак жените се справят извънредно добре. Професор Купър, който е правил специално изследване съобразно пола при зъболекари и лекари, финансови служители и учители, обобщава: „Като се отчете напрежението на което са подложени жените и възможните последици от това за телесното и психичното им здраве, задоволство от работата, отсъствие по болест – при жените процентът е значително по-голям, отколкото при мъжете. По-нататък икономическият ефект от влошеното здраве става все по-лош и за мъжете и за жените. А ако не владеете добре работата си нещата още повече се влошава.“ В една захарна рафинерия е установено, че жените решително по-често отсъстват от мъжете. Но това намалява, когато работата стане по-интересна и по-добре платена.
Може би трябва обратно да зададем въпроса и започнем с че: защо жените рухват от напрежението? Специалистите са съгласни, че може би жените успяват по-добре да отстояват, защото по-често разискват проблемите помежду си, но подчертават, че с тази си склонност да демонстрират трудностите си, създава впечатление, че те са по-изложени на стрес, отколкото са мъжете.
Кери Купър смята, че способността им да говорят за своите проблеми е голямата им сила. „В сравнение с жените, мъжете просто нямат отдушник. Те сякаш са затворени в пещера в непрекъсната борба с другите мъже.“ Купър твърди, че не жените, а мъжете са тези, които истински страдат от напрежението в работата си. Но те не говорят, а таят дълбоко в себе си проблемите си, защото „да ги покажеш е равносилно на слабост“.
Подобни проблеми имат и по-младите жени. Според Валери Кърън „Често по-младите жени са някак изолирани, те все още не си създали мрежа от формални и неформални връзки, която по-възрастните им колежки вече имат.“
Всичките интервюирани работещи жени казаха, че разчитат на свои колежки, с които могат да разискват проблемите си. Диана Лоури, с висок пост в рекламна агенция, смята: „Жените по-добре могат да разберат сложните ви лични проблеми. Ако им кажа, че съм нервна, то те няма да приема от това като знак за моя провал. Те много добре знаят, че човек може да е нервен и да се справя пак добре с работата си“.
Споделянето на проблемите с някого ви помага да възстановите равновесието си, твърде съществено за доброто ви здраве. Журналистката Кейт Купър казва: „Работя много, често до късно през нощта, с удоволствие горя , но знам кога да врътна ключа. За мен най-важното нещо са моите приятели и моето семейство. Не ми се иска да си припомням за какво ни е даден живота, след като например прекарам три сърдечни операции и стана на 60 години“.
Калън Пинкни разказва своя „провал“ предизвикан от стрес: „Ако научих нещо от това, то е – да отделям повече време за себе си.“
В споменатото преди изследване всред банкови служителки на високи постове, нещата са видени и от друг ъгъл. Установено е, че по-добре справящи се с работата си и по-устойчиви на стрес жени са тези, у които доминира „мъжката“, агресивна част, докато при останалите тези именно черти влизат в конфликт с тъй наречената „женска“ част на личността.
И още по-тъжно, изследването установява, че жени, които не обръщат внимание на дискриминацията спрямо тях, по-леко понасят напрежението. Айлийн Макалонън дава данни от проучванията си. „Само 10 % от изследваните жени имат деца. Смята се, че бременност и деца значи недостатъчна отдаденост на работата. Повечето от интервюираните жени не можеха и да мечтаят за мъж или деца, съчетани с работата им, докато за интервюираните мъже семейството бе в реда на нещата. Това показва стабилност и чувство им на отговорност“.
Проучвания на Университета показват, че макар жените да имат индивидуален подход за справяне с проблемите, въпросът е и политически. Трябва да се промени индустрията, а не жените. Отдавна феминистките настояват за по-подходящи условия на работа за жените, за уреждане проблемите с отпуските по майчинство, за по-добре организирани грижи за децата и за възможност за известен период единият от двамата родители да прекъсне работа.
Но се нуждаем още и от основна промяна в становищата си – в установяването на по-гъвкави методи. Винаги ще има хора и мъже и жени, които да искат да работят повече от 80 часа седмично. Но не бива да поставяме в неизгодно положение онези, които искат да съчетаят в разумни съотношения работата си вкъщи с професионалните си задължения.
Такава промяна ще доведе до намаление на напрежението за жените, ще им позволи да продължат да работят, вместо да потискат желанието си за работа и напредък. Едно нещо, което вече със сигурност знаем е, че работата се отразява добре на жените. Жени, които работят, са с по-добри телесни и умствени показатели, отколкото онези, които са вкъщи.
За жени с високи постове компенсацията е още по-голяма. Работата им осигурява движение, добра заплата, всякакви видове връзки и срещи, занимания, с една дума – професия. Както се изрази една жена на висок пост: „Толкова много съм заета, че не ми остава време да изпадам в депресия. Не се питам как минава живота ми. Той просто върви“.
А платената работа намалява и безпокойствата на жената. В едно американско изследване 140 жени са проследени в продължение на 22 години. Установено било, че домакините имат много повече хронични заболявания, отколкото работещите жени. Освен това били и някак обезверени и неспокойни. Може да се каже, че жените, които работят, сякаш са по-добре закриляни. Проучване на Световната Здравна Организация установява, че работещите жени имат по-високо ниво на HDL (субстанция, която предпазва от тромбоза на кръвоносните съдове) от домакините. Фактически HDL се снижава, когато жената реши да се прибере вкъщи.
Нещо още по-важно – децата на работещи майки са облагодетелствани. Не само от това, че най-вероятно ще имат една по-доволна майка, но че тя ще има и по-големи амбиции за тях. Изследванията сочат, че в семейства, в които майката работи вероятността е много по-голяма тя да подтикне децата си към по-високо образувание, отколкото майката -домакиня.
Една от най-големите промени през последните двадесет години е откритието на жените, че една смислена и добре платена работа е удоволствие и радост. Не трябва необоснованият спор стрес от работата, да спре по-нататъшните изследвания в тази насока. В съвременния живот стресът не може да бъде избегнат – по-предприемчивите от нас винаги ще работят и то здраво ще работят. Ще трябва да платим за това или съзнателно да променим нашите становища.
Работата е добра, защото ни дава възможност за по-широки връзки със света – нови приятели, нови идеи, нови мечти. Работата повдига самочувствието ни, базиращо се на само на нашите перспективи, конкурсни резултати или полезни връзки, но по простата причина, че имаме възможност да предлагаме и изпълняваме разни задачи, малки или по-големи, и с това да разкрием, че сме притежавали способности, за които дори не сме и подозирали. И най-важното от всичко сами си печелим парите. Малко ли са или много, но именно те ни дава свобода на избор и на действие. А това значи независимост, която пък е безценна.

• Подслон за битите жени.
Насилието в семейството съществува, но то е обгърнато в мълчание.
Една социална работничка от приюта за битите жени в Лиеж, Белгия, разказва за явлението и за мисията на техния екип, съществуващ вече от 12 години като звено от мрежата на белгийската федерация за борба с насилието срещу жените.
Нашата цел, е да нарушим това мълчание или по-скоро да помогнем на жените сами да го направят, да подкрепим жертвите на арогантност, побоища, сексуална бруталност, психически тормоз да се освободят от плена на четирите стени на дома-крепост, да не се чувстват така безпомощни и изолирани от света навън. И най-важното – да възвърнат самоуважението си и желанието да бранят своите човешки права, както и да не позволят децата им да растат в такава атмосфера. Защото всяко дете, неволен свидетел на сцени на жестокост, след време става или насилник или жертва на насилие.
В Белгия има три къщи за битите жени – в Брюксел, в Лалювиер и в Лиеж. Разходите се поемат от общините. Федерацията отпуска средства за подготовка на специалисти, за снабдяване с необходимата литература, за социологически разработки, изготвяне на психотестове и видеоматериали.
Търсят ни жени от всички слоеве, за жалост насилието няма строго определена социална детерминираност. Но потърпевшите интелектуалки със самостоятелни доходи не са сред постоянните ни довереници. Те имат възможност да отидат на хотел, да потърсят друго решение на въпроса. Основната част от тези, на които предлагаме подслон и помощ, нямат квалификация – те са домакини, обикновено майки на 3, 4 и 5 деца, несигурни същества и силно икономически зависими от мъжете си. Впрочем жените – жертви на натиск, обиди, побоища, не са редки изключения в нашето общество. Според социологически изследвания (на Обществото за социална еманципация и Направлението за социални и хуманитарни науки при университетския център в Линбург – 1988 – 1989 г) – всяка десета жена в Белгия е подложена редовно на удари, понася психическо, морално или сексуално насилие, всяка втора жена го изпитва в живота си в една или в друга форма. За разлика от публичното насилие, единодушно осъждано, семейното е неясно, към него се подхожда с различни критерии, то е скрито за чуждите погледи. Човек е сам срещу него, измъчван от срам, мъка, безсилие, скрупули, зависимости. Към болката и отчаянието се прибавят различни притеснения, опасения, самоупреци. Жената изпитва неудобство от публична конфронтация с мъжа, баща на децата й, както и нерядко ужас от отмъщение. В такива случаи не могат да помогнат съветите на роднини, приятели. Жените не се осмеляват да споделят случилото се с тях. Полицията, съдиите, социалните работници обикновено трудно вникват в деликатната материя на съпружеското насилие, защото не го познават. Намесват се с временни, драстични мерки – тайната се разгласява с попълването на жалби и декларации, отношенията между съпрузите се изострят още повече, разгласата унижава жената, депресира я трайно и понякога я довежда до отчаяни ходове – дори и до самоубийство.
Ние отваряме вратата безотказно на изпадналите в беда, приютяваме ги заедно с децата им, като запазваме тайната на тяхното „бягство“. Тук те остават от един до шест месеца. Никой не знае нашия адрес, дори полицията. Системата, която осигурява нашата анонимност, включва и обратната телефонна връзка. Откликваме едва когато получим потвърждение, че нямаме работа с фалшива тревога или провокация. Така е, защото имахме случаи с жестоки отмъщения от страна на мъжете – насилници върху жените, които са ни потърсили. И така даваме възможност на онези, които идват при нас, да отдъхнат, да се успокоят. Веднага поемаме грижите за децата, възпитателките им помагат да преживеят стреса, раздялата със семейната среда, с приятели. По-големите записваме в училища от района, които са посветени в нашата мисия. За жените, които се нуждаят от лечение, осигуряваме спешна лекарска помощ, работим с екип от една болница в района ни. Имали сме тежки случаи на изгаряния, на фрактури, дори на смъртоносни наранявания, които завършват фатално. С доверилите ни се разговаряме дълго, търпеливо, правим съответните психотестове, даваме им възможност да разговарят помежду си. Това ги окуражава, извежда ги от самотата и изолацията, в която са живели у дома. Запознаваме ги с явлението, като им предлагаме документацията на нашата библиотека. Показваме им видеокасети. С една дума, помагаме на жените да извървят един труден път, да разберат, че те сами трябва да си помогнат, да мобилизират собствените си сили, за да реагират адекватно в ситуациите, които предшестват изблика на насилие, както и да потърсят грешките в собственото си поведение, което подтиква мъжете им към ярост. Вдъхваме увереност на жените, които нямат никакви шансове да започнат работа, да вземат нещата в ръцете си, да се престрашат и опитат да си намерят. Така те започват да предлагат на работодателите да бъдат наети за един изпитателен срок, примерно от 2 месеца, безплатно, докато усвоят някаква професия. През това време ние им поемаме издръжката. Така ненатрапчиво и постепенно ги насочваме в тяхното лично развитие, докато излязат от състоянието на депресия, на неверие в собствените си сили и възможности.
При рецидивно насилие 5 на сто от жените се развеждат, като получават съответната издръжка от мъжете си и задържат децата при себе си. Около 25 на сто се връщат отново у дома и ако нещата започнат да се повтарят, пак идват при нас, но вече не така объркани и безпомощни. Други 25 на сто искат да променят живота си, но нямат сили. Търсят ни жени от 25 до 45 години, дори и възрастни – 80-годишни.
Да, нашият телефон е открит денонощно. Нашето убежище може да приюти едновременно 29 души. Това са около 9 майки с децата си. Всички имат индивидуални спални, обща кухня, всекидневна, зала за игри и занимания на децата, зала за социални контакти, библиотека, видео салон. Годишно през нашата къща минават над 700 жени.
Има и убежище за бити мъже. Нарича се „Без подслон“. Там се грижат за изгонени и бити мъже от техните жени и майки.
Мъжете, които са прокудени от къщи, са по-често скромни. Веднага щом се свестят, те предпочитат да се приберат, да простят. Те изпитват повече раздразнение, отколкото трайна неприязън. Смятат, че щом жените са постъпили така с тях, значи не са безразлични.
Причините за насилието са най-често в пиенето. В Белгия се произвежда огромно количество бира, много хубава и при това достъпна; увеличаващата се сред младите наркомания; липсата на социална перспектива сред някои кръгове, умората, неудовлетвореността. Впрочем насилието е прастаро явление. Ударът е компенсация за нещо натрупвано, скрито в човека. Загубата на контрол извежда наяве злото, жестокостта, по-често и необуздано или по-рядко в зависимост от манталитета, възпитанието, на живот.
В цял свят съществуват такива звена към федерации, създадени след регистрирането в Брюксел на „Интернационален съд за престъпления, извършени срещу жени – в Италия, Франция, Испания, Германия, Алжир, Канада.
В края на XX век човечеството трябва да намери сили да предотвратява и обезврежда тези атентати срещу достойнството.