Всичко за жената

Доказано е! Жени, които работят са по-здрави и щастливи, от тези, които са вкъщи.
Всеки знае каква значи да си свръхнапрегнат в работата си. Има дни, в които на съвещанията се чувстваш като под картечен огън и връщайки се вкъщи нямаш сили да направиш нищо. Изведнъж ти се струва, че никакви цели и постижения не заслужават енергията, изсмукана от теб и че животът – какъвто и да бил той – сякаш те отминава.
Усещат го и мъжете и жените. Струва ли си да се занимаваме повече с това? Или не? Мъж, които даде израз на такива тревожни преживявания, може би ще събуди симпатия, но на жена, която би го направила, ще и бъде казано, че не може добре да се „справи“. Може би се опитва да постигне нещо свръх силите си.
Едно от най-назадничавите схващания в Съединените Щати е, че умствените и телесни сили на жените са пред изчерпване; че колкото повече жени работят и колкото по-добре го правя, то е за сметка на телесното и душевното им здраве. И се стига до общоприетия стереотип на мислене, – че жена, правеща високо волтажа кариера не я чака нищо друго освен сълзи и раздразнителност, и че ще свърши като алкохоличка с белодробен карцином, ако преди това не загине от инфаркт.
Има ли зрънце истина в това? Вярно ли е, че жените са подложени на свръхнапрежение в работата си и ако е така как да реагират? Дали нашите амбициите и постиженията ни правят невротици? Или всъщност ние не само добре се справяме, но даже преуспяваме?
Нека отстраним от пътя си тези, които ни плашат. Може би има шепа жени, които със зъби и нокти се стремят да постигнат целта си и съответно страдат. Гуро Калаи Пинкней, създателка на групата на каланетите – била така напрегната в работата си, че ноктите й изпадали. „Можех буквално да ги вадя и отново да ги поставям на мястото им“. Преживеният стрес бе предизвикал особено психосамотично заболяване, от което се избавила чрез специални диети чак след година.
Отговорността е голям товар. Неотдавнашни изследвания показват, че образовани жени, заемащи високи постове употребяват повече алкохол от тези на по-неотговорна длъжност. В известни професии – като при журналистите, например или при полицейските служители, където успехът често зависи от добрите отношения с колегите, жените могат да бъдат и много добри. Истината е, че повечето жени стават и по-здрави. Вероятността да умрем сега от инфаркт не е по-голяма, отколкото преди двадесетина години, когато жените нахлуха в професионалния живот. Сега пушим по-малко, отколкото тогава. В 1972 г., 41 % от жените над шестнадесет години бяха пушачи. В 1986 година този процент е 31 (съответните проценти за мъжете са 52 и 35). И много малко пием алкохол. По неотдавнашни проучвания – по една чашка четири пъти седмично. При жените с професия този процент е съвсем малко по-висок.
Друго изследване, обхващащо 400 жени на високи постове в банки открива, че те нито пушат, нито пият много. При стресовите състояние употребяват най-вече транкилизатори, но не във високи дози.
Тези изследвания са забележителни, като си представите напрежението и отговорността в работата им. Макар че не много жени управляват големи компании, все пак животът им не е лесен. Това идва от двойната им обремененост – работа в учреждението и работа в къщи. Съберете ги двете и ще получите – 80 часа седмично заетост, срещу 50 при мъжете.
Колкото повече са децата и работата вкъщи, толкова по-малка става радостта от професията ви. Кери Купър пише: „Мъжете имат своя техника да изблъскват назад жените, особено жените-майки. Те бързат да напуснат работа в 5 ч. следобед, поради това мъже на тяхното ниво в професията, ги смятат за не така обременени. Или пък им дават задачи, които не са особено значими и забележими.“
Валери Кърън от Института по психиатрия анализира по друг начин стреса при жените. „Жените дълго време са били вън от света на мъжете.“ На събрание на управителния съвет, президентът се обръща с „Добро утро, господа – о, и дами.“ По никакъв начин постоянно им се напомня, че те са „аут сайдъри“.
По-големи изисквания – по-голяма враждебност. И все пак жените се справят извънредно добре. Професор Купър, който е правил специално изследване съобразно пола при зъболекари и лекари, финансови служители и учители, обобщава: „Като се отчете напрежението на което са подложени жените и възможните последици от това за телесното и психичното им здраве, задоволство от работата, отсъствие по болест – при жените процентът е значително по-голям, отколкото при мъжете. По-нататък икономическият ефект от влошеното здраве става все по-лош и за мъжете и за жените. А ако не владеете добре работата си нещата още повече се влошава.“ В една захарна рафинерия е установено, че жените решително по-често отсъстват от мъжете. Но това намалява, когато работата стане по-интересна и по-добре платена.
Може би трябва обратно да зададем въпроса и започнем с че: защо жените рухват от напрежението? Специалистите са съгласни, че може би жените успяват по-добре да отстояват, защото по-често разискват проблемите помежду си, но подчертават, че с тази си склонност да демонстрират трудностите си, създава впечатление, че те са по-изложени на стрес, отколкото са мъжете.
Кери Купър смята, че способността им да говорят за своите проблеми е голямата им сила. „В сравнение с жените, мъжете просто нямат отдушник. Те сякаш са затворени в пещера в непрекъсната борба с другите мъже.“ Купър твърди, че не жените, а мъжете са тези, които истински страдат от напрежението в работата си. Но те не говорят, а таят дълбоко в себе си проблемите си, защото „да ги покажеш е равносилно на слабост“.
Подобни проблеми имат и по-младите жени. Според Валери Кърън „Често по-младите жени са някак изолирани, те все още не си създали мрежа от формални и неформални връзки, която по-възрастните им колежки вече имат.“
Всичките интервюирани работещи жени казаха, че разчитат на свои колежки, с които могат да разискват проблемите си. Диана Лоури, с висок пост в рекламна агенция, смята: „Жените по-добре могат да разберат сложните ви лични проблеми. Ако им кажа, че съм нервна, то те няма да приема от това като знак за моя провал. Те много добре знаят, че човек може да е нервен и да се справя пак добре с работата си“.
Споделянето на проблемите с някого ви помага да възстановите равновесието си, твърде съществено за доброто ви здраве. Журналистката Кейт Купър казва: „Работя много, често до късно през нощта, с удоволствие горя , но знам кога да врътна ключа. За мен най-важното нещо са моите приятели и моето семейство. Не ми се иска да си припомням за какво ни е даден живота, след като например прекарам три сърдечни операции и стана на 60 години“.
Калън Пинкни разказва своя „провал“ предизвикан от стрес: „Ако научих нещо от това, то е – да отделям повече време за себе си.“
В споменатото преди изследване всред банкови служителки на високи постове, нещата са видени и от друг ъгъл. Установено е, че по-добре справящи се с работата си и по-устойчиви на стрес жени са тези, у които доминира „мъжката“, агресивна част, докато при останалите тези именно черти влизат в конфликт с тъй наречената „женска“ част на личността.
И още по-тъжно, изследването установява, че жени, които не обръщат внимание на дискриминацията спрямо тях, по-леко понасят напрежението. Айлийн Макалонън дава данни от проучванията си. „Само 10 % от изследваните жени имат деца. Смята се, че бременност и деца значи недостатъчна отдаденост на работата. Повечето от интервюираните жени не можеха и да мечтаят за мъж или деца, съчетани с работата им, докато за интервюираните мъже семейството бе в реда на нещата. Това показва стабилност и чувство им на отговорност“.
Проучвания на Университета показват, че макар жените да имат индивидуален подход за справяне с проблемите, въпросът е и политически. Трябва да се промени индустрията, а не жените. Отдавна феминистките настояват за по-подходящи условия на работа за жените, за уреждане проблемите с отпуските по майчинство, за по-добре организирани грижи за децата и за възможност за известен период единият от двамата родители да прекъсне работа.
Но се нуждаем още и от основна промяна в становищата си – в установяването на по-гъвкави методи. Винаги ще има хора и мъже и жени, които да искат да работят повече от 80 часа седмично. Но не бива да поставяме в неизгодно положение онези, които искат да съчетаят в разумни съотношения работата си вкъщи с професионалните си задължения.
Такава промяна ще доведе до намаление на напрежението за жените, ще им позволи да продължат да работят, вместо да потискат желанието си за работа и напредък. Едно нещо, което вече със сигурност знаем е, че работата се отразява добре на жените. Жени, които работят, са с по-добри телесни и умствени показатели, отколкото онези, които са вкъщи.
За жени с високи постове компенсацията е още по-голяма. Работата им осигурява движение, добра заплата, всякакви видове връзки и срещи, занимания, с една дума – професия. Както се изрази една жена на висок пост: „Толкова много съм заета, че не ми остава време да изпадам в депресия. Не се питам как минава живота ми. Той просто върви“.
А платената работа намалява и безпокойствата на жената. В едно американско изследване 140 жени са проследени в продължение на 22 години. Установено било, че домакините имат много повече хронични заболявания, отколкото работещите жени. Освен това били и някак обезверени и неспокойни. Може да се каже, че жените, които работят, сякаш са по-добре закриляни. Проучване на Световната Здравна Организация установява, че работещите жени имат по-високо ниво на HDL (субстанция, която предпазва от тромбоза на кръвоносните съдове) от домакините. Фактически HDL се снижава, когато жената реши да се прибере вкъщи.
Нещо още по-важно – децата на работещи майки са облагодетелствани. Не само от това, че най-вероятно ще имат една по-доволна майка, но че тя ще има и по-големи амбиции за тях. Изследванията сочат, че в семейства, в които майката работи вероятността е много по-голяма тя да подтикне децата си към по-високо образувание, отколкото майката -домакиня.
Една от най-големите промени през последните двадесет години е откритието на жените, че една смислена и добре платена работа е удоволствие и радост. Не трябва необоснованият спор стрес от работата, да спре по-нататъшните изследвания в тази насока. В съвременния живот стресът не може да бъде избегнат – по-предприемчивите от нас винаги ще работят и то здраво ще работят. Ще трябва да платим за това или съзнателно да променим нашите становища.
Работата е добра, защото ни дава възможност за по-широки връзки със света – нови приятели, нови идеи, нови мечти. Работата повдига самочувствието ни, базиращо се на само на нашите перспективи, конкурсни резултати или полезни връзки, но по простата причина, че имаме възможност да предлагаме и изпълняваме разни задачи, малки или по-големи, и с това да разкрием, че сме притежавали способности, за които дори не сме и подозирали. И най-важното от всичко сами си печелим парите. Малко ли са или много, но именно те ни дава свобода на избор и на действие. А това значи независимост, която пък е безценна.

1. Научете се да се дистанцирате. – Това ще рече да се освобождавате от проблемите си. Не донасяте вкъщи проблемите си от работата, не носете в работата си проблемите от къщи.
2. Забавлявайте се. – Научете се да се отпускате и да се забавлявате.
3. Отървете се от него. – Упражненията помагат на организма да усвои адреналина, който предизвиква физическите прояви на стреса.
4. Разисквайте проблема си. – Потърсете друго мнение за решаването му. Дори и да не приемете съвета, който ще ви дадат, разискването му ще ви помогне да си го изясните за себе си.
5. Постарайте се да владеете времето си. – Ако сте пренатоварени с различни задачи, дайте предимство на най-важните и свършете първо тях. Не се нагърбвайте с повече отколкото сте в състояние да извършите – вие не сте свръх жена. Не се опитвайте и да бъдете!

И вашият мъж ли е вълк в овча кожа. Все по-чести са насилията върху жената и не малко от нас мълчаливо страдат.
„Може би не трябва да говоря за тези неща“. В гласа на Джили се усети колебанието й. „Всъщност Алекс никога не ме е ударил“.
Джили е на тридесет години и е на отговорна и добре платена работа. Сама потърси консултацията, преценила, че семейните й отношения са дълбоко разстроени. Омъжена е за Алекс от пет години и макар че той никога не я посягал да я удари, тя е много смутена и нещастна от честите промени в поведение му. Обикновено бил мил и внимателен, но понякога изпадал в странни пристъпи на ярост. Често я критикувал с дълбоко унижаваща я насмешливост или съвсем неоснователно я ревнувал.
Малко хора знаят, че тези вербални изблици на ярост лесно могат да преминат във физическо насилие. Статистическите данни за Англия сочат, че една жена на всеки четири жени е подложена на физическо малтретиране. Всяка седмица над хиляда жени търсят помощ от полицията, а при убийствата – 18% от жертвите са жени, убити от мъжете си.
Партньорът на Джили може и да не я е бил досега, но моделът на поведението му показва, че твърде лесно може да се случи това. Когато Джили за първи път дойде при мен и аз я помолих да ми опише Алекс, непосредствения й отговор бе: „О, той е така обаятелен. Всички го харесват и казват, че е много мил.“
„Обаятелен“ като дума, употребена от малтретирана жена, звучи твърде странно, но много жени са ми казвали, че в началото мъжете им са били внимателни, мили и романтични. По-късно, когато жените изцяло изпаднат под властта им, нещата започват да се променят. Партньорът на Джили беше именно в този стадий, проявявайки първите симптоми на синдрома „Обаятелният тип мъже.“
Алекс бе за Джили мъжът, за когото бе мечтала. Висок и красив, една обаятелна личност. Когато се свързала с него, не можела просто да повярва на късмета си. Като много други жени, преживели обгръщащото ги внимание на обаятелните мъже, Джили си мислела, че Алекс просто предусеща всяко нейно настроение и нужда. Освен че й носел цветя и й пишел любовни писма, той я обгръщал с грижи и помагал в къщната работа.
Когато заживели заедно, Джили била безкрайно щастлива. Тя била изключителна личност, уверена в себе си и професионалните си възможности, добре справяща се в живота. Година по-късно настъпила видима промяна -станала напрегната.отпаднала и нервна. Едва се справяла с работата си, прекъснала връзките си със света. Приятелките й вече не я търсели, а със семейството си преустановила всякакви контакти.
Какво се беше случило? Джили ми разказа за един от първите инциденти:
„Алекс бе поканен на едно мъжко парти, а аз реших да отида с приятелки на кино. Когато му казах къде съм ходила, той избухна. Разкрещя се и ми заяви, че не трябвало да ходя без него. Много се обърках от реакцията му. Никога преди не бях го виждала така ядосан. Цялата се разтреперих. Едва можах да промълвя някакво извинение с надеждата, че ще се успокои.“ В следващия миг той започнал да я моли да му прости. Това така я успокоило, че се опитала да не мисли повече за случилото, с надеждата, че никога повече няма да се повтори.
За нещастие се повторило. Алекс ставал все по-изискващ и по-ревнив. Постоянно се обаждал в службата й да проверява дали е там. Ако случайно се приберяла с известно закъснение, следвали безброй въпроси. Къде е била? С кого се е видяла? Тя го убеждавала, че няма никой друг, но той дори не я слушал. Започнал да я злепоставя пред хората, като правел язвителни подмятания относно работата й или относно външния й вид. А после вкъщи продължавал да я критикува. „Винаги преди ме хвалеше затова как прецизно водя сметките – оплака ми се Джили, – но един ден откри дребна грешка и започна непрекъснато да ми я натяква.“
Като повечето от „Обаятелният тип мъже“ и Алекс притежавал безпогрешен нюх и я атакувал там, където била най-ранима.
Постепенно Джили загубила всичките си приятелки. Когато за първи път ги поканила вкъщи, Алекс се нацупил и отказал да се появи. Това смутило всички и те започнали все по-рядко да я посещават. Същото станало и с родителите й. Винаги когато идвали да я видят, подчертано лошото настроение на Алекс, нагнетявало атмосферата. А когато Джили искала да ги посети, Алекс категорично и
заявил, че е много по-важно да бъде при него. Забелязала също, че когато е болна, той не бил вече така внимателен и грижлив, както преди, а се суетял наоколо съвсем индиферентно. Когато обаче той се разболеел, изисквал цялото й съчувствие и грижи, дори смятал, че не трябва да ходи на работа и да остане при него.
Джили не била пасивна, постарала се да изяснят с Алекс нещата, но при тези спорове той винаги печелел и така извъртал всичко, че Джили приемала неговата гледна точка. Изтормозвал я жестоко и тя се предавала. Започнала да разбира как „Обаятелният тип мъже“ постепенно овладяват жените си с перфидния и систематичен тормоз, който обикновено ставал все по-силен и все по-чест. Била много объркана. Веднъж при подобен инцидент си събрала багажа с намерение да го напусне. Алекс обаче действал бързо. Веднага доставил два билета за Париж, където навремето били прекарали медения си месец. Заявил, че никога не е искал да я нарани. Увещавал я, че те са създадени един за друг и че никога не трябва да се разделят. За Джили това помирение било желано, било й по-лесно да го приеме, отколкото да посрещне драстичната промяна в живота си при една раздяла.
„Обаятелният тип мъже“ внушават на жените си, че доброто време ще продължава и че другото е случаен инцидент. Но човек от този тип е така непредвидим, че жените никога не знаят кога и за какво отново може да избухне в яростен пристъп. Джили се стараела да избягва всичко, което би могло да го ядоса, но въпреки цялото си старание, Алекс без друго намирал някаква грешка.
Колегите й започнали да забелязват, че Джили често изглежда уморена и раздразнителна, но и за миг не им минало през ум, че причината може да бъде Алекс. Този Алекс, който те познавали от едната му страна – милият, сърдечен, очарователен мъж, идващ понякога в офиса на жена си.
Джили инстинктивно бе усетила, че не трябва да споделя тревогите си с никого, особено пък с хора, които познават Алекс. Положително те щяха да решат, че тя несправедливо обвинява този мил и добронамерен мъж. А той така винаги извъртал нещата, че тя се чувствала виновна и поемала върху себе си отговорността за това, което става между тях. И тя бе решила да мълчи.
Жените, които живеят с „Обаятелният тип мъже“ често се чувстват откъснати от света и поемат върху себе си вината за всеки станал скандал. Алекс толкова често бе казвал на Джили, че е глупава, че тя почти го бе повярвала. Самочувствието й рязко бе паднало. И макар че бе страдала твърде много, когато за първи път дойде на консултация, беше й някак трудно да си спомни за „лошото време“. Когато върху една жена непрекъснато се издевателства, дори сексуално и физически, тя е склонна често напълно да го отрича, за нея това е единственият начин на борба.
Миналия месец Алекс за първи път ударил Джили. Извинението му за това насилие било, че има напрежения в работата (нима и Джили не е имала, но и за миг не е помислила да го удари). Няколко дни след това тя го напуснала. Към емоционалното напрежение от раздялата се прибавили и неприятностите по разпределението на имуществата и ипотеката. Но Джили вече бе разбрала, че Алекс никога няма да се промени. Тъгуваше по „добрите времена“, които бяха преживели заедно, но бе разбрала, че след прекарания тормоз, никога вече няма да бъде същата, както преди.
Понякога и най-обаятелните мъже могат да причинят физически травми. Видяла съм жени, претърпели тежки наранявания – мъж напръскал с газ от запалка жена си и го запалил, а друг – натикал във вагината на жена си счупена бутилка.
Когато жените потърсят помощ, едно от първите неща, които се опитвам да им обясня е, че насилието е престъпление и те не трябва да го понасят. И още, че много жени страдат от същото и те не са единствените. Опитвам се да им внуша, че не трябва да поемат върху себе си вината за това насилие, че за него отговорност носят единствено мъжете им. Най-важното нещо е да се измъкнат от изолацията и да разискват проблема си с някого, защото ако продължават да отричат проблема си, никога няма да го разрешат. Въпросът за това дали да останат или да напуснат мъжете си може да се разреши и по-късно. Опитвам се и да ги окуражавам да повдигнат самочувствието си като се насочат към задоволяването на собствените си нужди и желания, колкото и дребни да са те, като например връзка с нови хора. Самочувствието им може да се възвърне, ако започнат да правят сами, без участието на своя партньор, различни неща. Разширяването на интересите им, може да бъде първата стъпка към подобрение на живота им.
Не всички мъже бият жените си и не всички обаятелни мъже са насилници. Това че между партньорите някога възникне скандал не значи още насилие. Но когато един мъж с определено поведение систематично и целенасочено измъчва и наказва жена си, то вече е малтретиране. Дълги години сме живели в едно общество, което е подхранвало идеята за „идеалния мъж“, за Прекрасния принц, за романтичната ни представа, че любовта побеждава всичко. Обаятелните мъже са именно тези, които най-добре използват това. В миналото много жени са се отказвали от професията си и са се подчинявали. За да се справим с тази ситуация, всички – и жените и мъжете, трябва да отхвърлят традиционно становище и неговия постулат, че мъжът стои на първо място.
КАКВИ СА ПРЕДУПРЕДИТЕЛНИТЕ СИГНАЛИ ЗА ПОТЕНЦИАЛНИЯ НАСИЛНИК?
• Той е традиционалист.
• Свръх ревнив и властен.
• С мило и приятно държание сред хората и съвсем друг, когато сте сами.
• Държи се като диктатор – държи ви сметка за всичко, следи ви и обсебва живота ви.
• Взема решения вместо вас и ви прави зависима от него.
• Вини другите за собствените си неудачи.
• Твърди, че вие сте виновна за неговото поведение.
• Постоянно критикува поведението, облеклото, родителите и приятелките ви.
• Убеден е, че вие трябва безотказно да задоволявате неговите емоционални нужди, но не обръща внимание на вашите.
• Има непредсказуемо, детинско, нарцистично поведение.
КАКВИ СА ДОКАЗАТЕЛСТВАТА, ЧЕ СТЕ МАЛТРЕТИРАНА?
• Чувството ви, че сте задължена да промените поведението си, защото се страхувате от партньора си.
• Да казвате винаги полуистини, за да не го ядосате.
• Да се съгласявате винаги с него, за да има мир.
• Да спрете контактите си с родителите и приятелките си.
*Да не сте сигурна в правотата на вашите преценки.
• Да се страхувате да разисквате паричните си проблеми.
• Винаги да поставяте неговите нужди над своите.
• Да смятате, че винаги вие сте виновна за скандалите вкъщи.
• Да се чувствате под негов контрол и власт.
КАКВО МЯСТО ЗАЕМАТ МЪЖЕТЕ НА ПРЕУСПЯВАЩИТЕ ЖЕНИ
Все по-лесно вече се намират мъже, които крачат в такт с кариерата на жена си, – които не се боят от факта, че заплатата на съпругата, им е по-висока от тяхната. Съвременните жени правят блестяща кариера, както никога досега. Прогресът е повсеместен – на всяко ниво, във всеки клон на индустрията. Броят на жени, заемащи високи постове се увеличи значително през последните двадесет години, особено в последните десет, а през изтеклите дванадесет месеца, общо взето жените мениджъри са с по-високи заплати от колегите си мъже.
Разбира се, че успех не значи само това , което постигаш в работата си. Жените имат право на своите връзки приятелства, така както и на равенство и свобода. Все пак, много жени се боят, че ако успяват, ще бъдат обречени да живеят сами. Някои от тях, стигнали вече върха, разбират, че успехът им респектира мъжете и ги затруднява в непосредственото им отношение към тях. „Ако правят това – казва известната писателка на бестселъри Пати Дейвис, дъщеря на Роналд Рейгън, – то е погрешно. Например с мен мъжете обичат да излизат, привлечени от силния ми характер. Но аз все пак копнея да намеря мъж, който да не ме третира като майка.“
Друг проблем от вашия успех, който възниква пред мъжа, освен ревността към вашите колеги, е обидата от това, че нямате достатъчно време за него. Една успяваща“ жена все още тревожи някои мъже. Те са научени да се състезават само с мъже, затова при една преуспяваща жена изпитат чувството, че губят.
Това чувство наранява дълбоко гордостта на мъжкото Аз. За разлика от прогреса, направен от жените в последните две десетилетия, мъжете много малко са спечелили и много повече са загубили. „Територията, която завладяхме – казва една юристката, – без съмнение е измъкната от тяхната.“ Жените пробиват във всички области, от шампионки в международните шах турнири до църквата. Но тези им постижения рядко са предмет на разискване или признание от мъжете. „Проблемът за мъжествеността днес се състои в това, че мъжете отказват да приемат неговото съществуване – казва психотерапевтът Адъм Джъкс.
- Но ако мъжете не разискват това, текущите статистики говорят вместо тях и ни дават твърде интересни данни. Мъжете са загубили спокойствието си в брака, което бащите им са смятали за полагащо им се. Първият брак средно статистично трае по-малко от десет години, за втория – това време е седем години. Даже когато мъжете са инициаторите за развода, проучванията показват, че по-късно 50 процента от тях съжаляват, че са напуснали съпругите си. При жените този процент е 25%“.
Друга важна сфера, където мъжкото самочувствие е сериозно накърнено, е страхът от загубата на работа и с това възможностите си за успех.
Загубата на работата и личната сигурност е страшен удар за мъжкото самочувствието. „Във всяка кръчма, клуб или работно място има известно число мъже неудачници. Мъжете не трябва да бъдат изхвърляни – както откровено казваше един разведен не по свое желание съпруг, – и някак по-скрито от преди да търсят връзки и да установяват някакви отношения. Не бъдете изненадани от това, че общо взето такива мъже са твърде предпазливи, за да се ангажират с някоя жена, особено пък с някоя преуспяваща“.
Трябва да приемем, че ако искаме да се изкачваме нагоре, да бързаме в това, да се откъсваме напред, то няма да оставим след себе си само нашите не така амбициозни сестри, но покрай пътя ни ще останат и много мъже. До тук добре, защото много от тях не търсят хвърчащите нависоко жени, а и жените не гледат да намерят някой обикновен мъж за женене. Едно изследване относно каква професия (кариера) мъжете предпочитат да има бъдещата им съпруга показва, че на първо място това са стюардесите, следвани от медицинските сестри. „Й двете професии са в служба на хората – остроумно отбелязва антропологът Дезмънд Морис, – и при двете на първо място е грижата и храненето, чиста проба мъжка митология“.
Все пак не всички мъже са Фред Флинстон. Освен това не ви трябват сто, а само един. Все още има жени със здрав разум и мъже, които биха ги разбрали и те се търсят един друг. „Трябваха ми петнадесет години, за да намеря Сара – казва тридесет и осемгодишен, шеф на рекламна агенция. – Търсех някоя блестяща, дори огнена жена, с достатъчно остър език и мозък в главата си. Трябваше да мина през много други, преди да я намеря.“
Ако вие мислите за неприятните неща в отношенията си с не толкова очарователни мъже, не забравяйте, че има други, за които това не е проблем. Например, парите. Досега сме мислили, че мъжът не желае жена му да печели повече от него. Но в действителност това не е вярно. Съществува едно просто правило: „Може ли да се справи с парите ви? Ще откаже ли шампанско, ако знае, че е за ваша сметка? Или ако предложите да прекарате уикенда в Париж, ще се съгласи ли или ще откаже?“
Проблемът за установяването на взаимоотношенията между двама преуспяващи хора не зависи само от мъжа. Има много изисквания и към жената – в края на краищата затова й се плаща. Може да сте имала най-прекрасната и вълнуваща нощ в събота вечер с някой нов обожател. Ако дойдете обаче на следната сутрин само час след това блаженство, няма да намерите нищо друго освен закуската и вестниците му. Това е в реда на нещата. При мъжете това противоречие е естествено. Опитайте се да разберете дали вашият избраник ви приема с двете ви страни – личната и професионалната.
Една от грешките, които успяващите жени понякога правят е да търсят също така преуспяващ мъж. Не сме склони да се спираме на мъже, които са извън нашия ранг по възраст, опит или доходи. Ако вие печелите годишно 30 000 или 40 000 долара това не значи, че не трябва да обръщате внимание на мъже с по-нисък доход. Вие печелите добре, той може би е блестящ в друга област. Гледайте на потенциалния си любим като на човешко същество, а не като на натъпкан с пари портфейл и не използвайте способността му да печели за още едно доказателство на вашия статус и успех.
Често при среща с нов мъж успяващите жени не са склонни да се откажат от току що придобитата си власт. Поради това твърде малка е вероятността да срещнат подходящия им мъж на работното си място, където те действат делово и професионално. Трябва това да е някой специален мъж, който да си падне по красивите ви трапчинки, след като дълго сте обсъждали от игла до конец някакъв финансов отчет. Не трябва да се извинявате за своя успех. Трябва да бъдете достатъчно силна да повярвате, че когато намерите търсения мъж спокойно можете да се отпуснете и това няма да навреди на вашите стремежи и цели. Много от нас са възпитани по модела на взаимоотношенията на нашите родители, а в него доминира ролята на мъжа. Не може да се отрече, че много трудно е да се разделят нещата на „негови“ и „нейни“. Мъже, чиито бащи описват жените си като „моята светска секретарка“, сега сами участват в безброй конференции с някоя жена, която вече не играе помощна роля, а е втори пилот на свръхмощен съвременен самолет.
Мъжете започнаха да се променят и то много бързо. Все повече и повече са тези, които могат да ни излязат на глава, а не да ни смачкват.
И така къде са мъжете за преуспяващите жени? Престанете да питате – те са навсякъде! Намирането на свръх-специалния човек не иска само време, но и емоционална зрялост. Не се тревожете, ако не го имате в ръцете си на вашия двадесет и шести рожден ден. Шансовете за.успешния ви избор стават все по-големи с изчакването. И второ – не смъквайте летвата надолу. Не се задоволявайте с по-малко никога не си заслужава!
Трябва открито да му кажете какво искате. Най-важното е то да бъде реалистично. Това сте вие самата,това е вашият живот, това е, което желаете. Отърсете се от фантазиите на Пепеляшка. Тази стара приказка за мъжа, който ви закриля, храни и ръководи, е отживелица. Вие не се нуждаете нито от успеха му, нито от парите му – имате си достатъчно свои. Искате някой, когото да обичате и който да ви обича такава, каквато сте. Някой, който да ви стане истински другар в живота, на когото безрезервно да разчитате.
Спрете да се оглеждате! Сърцето ви няма да бъде озарено в това непрестанно дирене на специалния мъж. Отворете очите си и огледайте мъжете около вас – по магазините, по стадионите, из автобусите. Добри мъже има навсякъде – отпуснете се и оставете някой да падне в скута ви. Или ако търсите, търсете някой за приятел, не за любовник. Учудващо е, но понякога най-добрият приятел става най-обичаният от вас мъж.
Тъй като жените преуспяват много повече от преди, очакванията им за мъжете стават по-високи. Но даже и да владеем света, все пак първото и най-същественото е, че сме жени. Това, което най-много желаем е любовта и уникалното преживяване на близост и дълготрайна свързаност с онзи специален човек, единственият сред един милион мъже. Това не е само мечта. Погледнете около вас и ще намерите такива щастливи жени, чиято мечта е станала действителност. Да, той съществува. Мъжът, който ще приеме вашия успех, така като приема луничките ви или страха ви от паяци. И той ви търси, защото пътят е двупосочен. Имаме нужда от помощта на подходящия ни мъж, с когото да създадем онази най-добра връзка, в която ще има място.да бъдем силни и все пак зависими един от друг и място да бъдем свободни.
Ан Ленъкс, певица:
Имам прекрасен брак, най-добрият човек на света е мой съпруг. Ако го нямах, не зная къде бих била. Той е най-важният човек в моя живот.
Лиз МакКолън – атлетка, бягане маратон:
Моят съпруг активно ми помага. Той е мой треньор. Ние се редуваме в грижите си за нашата дъщеря. Той идва с мен навсякъде, където и да се състезавам.
Д-р Джейн Съмървил – кардиолог:
Моят съпруг, благодарение на високата си интелигентност, създава емоционалната стабилност, спокойствието и сигурността в нашия дом. Сама нямаше да мога да се справя в тази доминирана от мъжете професия. Той е принцът -рядък за намиране и достоен за ценене.
Анна Мейси, актриса:
Имам един невероятно подкрепящ ме партньор. Той ме спаси от много страхове, които имах в живота. Имах успехи и без него, но откакто е до мен всичко става много по-лесно и по-приятно. Осмелявам се да поема по-големи рискове в професията си, като знам, че е зад гърба ми и винаги е там.
Ема Никълсън, член на Парламента:
Моят съпруг е солта и пипера на живота ми. Той ми помага да виждам работата си в перспектива. Може би щях да бъда, където съм и без него, но това нямаше да ми достави такова удоволствие.