(Из опита на специалисти по сексология и патология на междуличностните отношения.)
Заедно, рамо да рамо, се промъкваме през рифовете на живота. Трудно е зад гърба ни: отгледали сме децата си, изявили сме се на професионалното поприще, уредили сме живота си. И така Тя и Той след четиридесетте, в разцвета на силите си, влизат, (би трябвало да е така) в най-хубавия период на живота си.
Изведнъж земята под краката им започва да се тресе, силни трусове заплашват да сринат връзката им. Най-често спасението се .търси в поединично бягство – в търсене на нова любов, шумен успех в друга област, в бизнес, или в тайнствените философии на Изтока. Това състояние не е болест, а завой по пътя, който трябва да се вземе плавно, ако искаме да понесем промяната и да излезем по-силни от нея. Лекарите-сексолози и психолозите определят това състояние като синдром на „затварящите се врати“.
Питаме се не звучи ли като категорична присъда подобно определение? То е доста свободен превод на немския термин, който буквално означава – „паника от затворените врати“. Американците имат по-просто обяснение за този момент от живота: „криза на средната възраст“. Това не е патология, беда или катаклизъм, само един от преломните моменти в живота като съзряването, първата работа, раждането на второто дете. То обикновено се свързва с времето, когато силно нараства родителската отговорност. Тези моменти са болезнени, трудни, но не могат Да се избегнат по пътя към зрелостта.
Всеки пораства или престава да бъде дете в различна строго индивидуална възраст. Това порастване трае с години. Всъщност цял живот. Случва се млади хора да създадат семейство, преди да са станали наистина самостоятелни и да търсят в партньора си майката и бащата. Преди да съзреят, стават родители, работници, играят различни други роли – всекидневието им предлага толкова много задължения и заетости, че те нямат време да се замислят над себе си. Едва в годините около и след (четиридесетте, когато децата вече са самостоятелни и заживяват своя си живот, Тя и Той стават по-сигурни в себе си. И стигат до верния извод, че животът им не е затворил последните си страници до тук, че тепърва могат да се надяват да стане наистина техен. Много са млади, за да се затворят да гледат внуците си. Макар че започват да чуват все по-осезателно тиктакането на часовника. Мъжете, които обикновено мерят изтеклото време по онова, което са направили в професионалната си кариера, си дават сметка, че ако досега не са се изявили достатъчно, не са изкачили съответното стъпало на професионално и материално благополучие, ще им бъде трудно да го наваксат. Жените пък се плашат от факта, че вече не са така необходими на децата си. Много от тях точно в този период .се решават на поредно дете и така решават въпроса със страховете си.
Типична проява на тази криза не е ли търсенето на партньор? Със сигурност не. Жената или мъжът обикновено не търсят приключения, само за да догонят отлитащата младост. Решението отлежава след трезвата равносметка: какво съм постигнал досега, какво още може да се случи. Да се издигна в службата, да сменя жилището си, това май е по-трудно, отколкото да сменя жената. Ако на съпрузите все пак им е добре заедно, не се развеждат, дори когато завържат нова атрактивна връзка. Партньорите с дълъг стаж ценят удобствата на стабилността. Ако напуснат дома, който толкова години ги е пазил от външни бури, значи се чувстват в него като затворници.
Понякога става така – това, което е било двадесет години, изведнъж загубва стойност. Защото и двамата са се променили, отдалечавали са се през всички тези години от себе си и вече са чужди един на друг. Неразделните влюбени са се превърнали в? съдружници, които решават заедно отговорни задачи: отглеждане на децата, печелене на пари, ремонти, обзавеждане. Изчезва играта, тръпката, които поддържат интереса и привлекателността на отношенията.
В много семейства изкуството на любовта замира. Не се развива. Секс се прави по установените, изтъркани през годините правила. Настъпва скуката, която те хвърля в желание за бягство, без да знаеш къде.
Само леглото и нощта ли са от значение за поддържането на огъня? Влюбените, все така обичащи се двойки, работят за емоционалната си близост през цялото време. Знаят какво искат и какво иска партньора им, понеже ясно говорят за това. Опасен капан за стабилността на връзката е убеждението на всяка от страните, че „иска съвсем малко“ – само малко нежност и топлота. Но всяка от тези страни го изразява различно. Мъжът и жената говорят на два различни езика в интимността, защото са по различен начин възпитавани, изграждани. Момичето е учено да бъде учтиво, послушно, търпеливо. Момчето – смело, борбено, да изразява действено чувствата си. Така че мъжът изразява влюбеността си в сексуалните контакти, а жената – в жестовете, които показват загриженост, чувствителност, внимание.
На партньора обаче не му достига такава чувствителност, която се ограничава до пране и гладене на ризите и приготвяне на любимото ядене. Той има нужда от непрекъснато удивляваща го любовница. Партньорката пък мечтае за обожание, за цветя без специален повод. Така че и Той, и Тя имат нужда от доказателства за думите: обичам те, желая те, ценя те. Ако двамата не се убедят, че трябва да направят всичко, за да може другият да разбере, че е все така желан и привлекателен, тогава те започват да търсят потвърждение на естествените си желания другаде.
Къде? Облягат се на друго рамо. Или го компенсират в работата. Най-важно е усещането, че стоиш здраво на земята, на собствените си крака. Това е именно зрелостта. Не сте ли се убедили, че много жени след четиридесетте, постигнали професионални успехи, се считат от околните за привлекателни. Успехът в работата действа стимулиращо на интимните лични отношения. Дава сили на жената да се пребори с различни трайни, влачени от детството комплекси – че е грозна, безпомощна, безволева. Успехът й дава възможност по друг начин да погледне на себе си. Да се харесва, да се чувства добре в тази кожа, в това тяло.
Разбира се, тук не става дума за безмерни амбиции и патологичен работохолизъм, които изсушават и не оставят никакви шансове на партньорите да живеят собствения си живот.
Другата крайност се отнася предимно до жените. Става дума за така наречените „домашни пилета“, посветили се изцяло на домакинството, децата, къщата, роднините, семейството. Те живеят само за другите, без да изпитват никаква радост от собственото си съществувание. Ако такава жена се разбунтува срещу съдбата си на мъченица, не всичко е загубено. Но ако тя я приеме безропотно, разпадането на връзката е почти сигурно.
Широко разпространен е един приблизителен модел за кризата в средната възраст. Семейството си купува видео, мъжът се снабдява с порно филми и започва да се идентефицира с героите от екрана. Жената пасивно се съпротивлява на този глупав каприз, защото иска поне вечер спокойствие. Мечтае си през уикенда да се излежава на слънце с нахлупена шапка на очите, да забрави всичко. Мъжът започва да търси реализация на. закъснелите си мечти някъде другаде. Новият роман го възбужда, защото в интимни ситуации се държи както си иска, по-различно от вялите му съпружески контакти. Възможно е в много случаи мъжът да намери освен сексуална свежест и онова чувство на близост и пълното, което му липсва в досегашния живот. И така причините за развода стават сериозни.
Има ли средство за корекция? Ако жената навреме разбере, че е заплашена и смело се опита да спаси любовта си – да, има. Ако откровено попита сексолога какво трябва да направи. Обикновено жените не отиват доброволно при специалиста, само защото сексът не им носи радост. Но когато връзката с човека, когото все още обичат, започне да се разпада, те са готови да се подложат на продължителна и трудна терапия.
Ако не казваме никому, че нещата не вървят добре, това не ги променя, нали? Споделено или не, огорчението си остава. Трудно е понякога сами да си дадем сметка, че нещо в нашия брак не е в ред. Еуфорията от първоначалния период на съвместен живот е угаснала, после разбираме, че това не била любов, а жажда за любов. Гонейки този мираж, много жени бъркат в избора си и плащат за заблудата си скъпа цена. Основна грешка и за двамата е очакването, че човекът, с който се свързват, ще повдигне цената им в собствените им очи. Това обикновено не става – всеки живее всъщност на „собствена сметка“. В нея другият не може да прави вложения. Ако не ни интересува човека до нас, а живеем само с въображаемата си представа за него, по-добре да се разделим. И да потърсим щастието си някъде другаде.
Нито една съпружеска ситуация не е безнадеждна. Има случаи, когато връзките се възраждат, дори след като мъжът изчезне и се върне след две години у дома. Двамата се събират, защото еднакво искат това. Не от позицията на примирени, прощаващи, изиграни. Новата връзка може да отвори очите за достойнствата на старата. И така, бунтът може да завърши с победа.
Не е ли този бунт израз на краен егоизъм? Да, когато бунтовникът е особено суров в оценката на партньора си, от време на време му изневерява, дори напълно го зарязва.
Другата страна се чувства в такива случаи жертва, изпада в депресия. Нищо не я утешава, светът й изглежда сив и безсмислен. Но тези периоди минават, черните мисли просветляват. Това, което днес изглежда на изоставената жена бедствие, поражение, не е задължително да изглежда по същия начин след една седмица, след няколко месеца, когато вече по-трезво и по-спокойно размишлява над онова, което се е случило. Вероятно ще си даде сметка, че е загубила една от житейските битки. И че ако бе останала да тлее неразбрана и необичана, можеше да проиграе целия си живот. Много от тези изоставени жени се хващат за работа по-усилено от преди, започват да се грижат за външния си вид, запознават се с нови хора. И след известно време идват до извода, че са имали късмет да прогледнат и да сложат край на предишните си илюзии.
Разбира се, срещу подобни решения действа страхът от оценката на средата. Четиридесет годишните вече са се заявили на околните в познатия сценарий за житейска стабилизация. Трудно е да се започне наново, да смениш изцяло живота си за любопитните очи. За подобна промяна се изисква смелост и решителност. Пример и кураж за бунтовниците е давал винаги елитът – актьори, спортисти, бохеми, милионери. Те винаги са имали запазено право да почват наново живота си. Странно е, че някои от тях започват да играят на тънката струнка, стараят се да се харесат на масовата публика. Твърдят, че единственият свестен резултат от последната им авантюра е, че са родили на зряла възраст дете, или че са си намерили временно прикритие от любопитството, проявявано към тях, докато са били звезди. Макар че както добре знаем, любопитството, ловът на пикантерии при екс звездите никога не приключва.
Животът в крайна сметка прави своя баланс между радости и изпитания. Макар че той не се поддържа от само себе си. Ако разберем, че ние активно участваме в него, имаме шансове да започнем живота си отново, независимо дали ще преминем с досегашния си партньор опасния завой или ще намерим друг. Дори ако останем сами, можем да се отървем от синдрома на „затварящите се врати“, ако се влюбим в нас самите отново. Изборът го правим сами. Цезар Тиберий го е казал точно: „След четиридесетте човек или оглупява, или става лекар на себе си“.
Специалистите могат да ни помогнат само навреме да потърсим лекарството вътре в нас, да не се гънем в грешни предположения и догадки. Нито да обръщаме чак толкова голямо внимание на онова, което се говори за нашия случай от хора,без чието удобрение можем спокойно да преживеем. Ако авторите на интриги около вашата особа ви досаждат по-дълго от обичайното време (всяко чудо за три дена), изпратете им следното послание: Не само съм жива, но и съм господар на себе си, слуховете за моята смърт са преувеличени“.