Изхвърлете навън чувствата на ярост, натрупвате ли ги в себе си, ще имате тревоги в бъдеще
Миналия ден, когато седяхме в кухнята ми, едно мое познато деветгодишно дете избухна в ярост. Беше прекрасна гледка! Тенджери и тигани трещяха по полиците, една картина се строполи от стената.
Родителите й, мои приятели, се бяха разделили преди няколко седмици и тя бе много ядосана затова, наистина много ядосана. Обичаше много и двамата, но сега, и то е естествено, бе бясна срещу им. Те бяха разрушили света й, досегашния й свят на сигурност и закрила.
За щастие, тя можеше да даде израз на гнева си. И трябва да й бъде позволено да го продължава, защото това е много важно. Така се избягват бъдещи терзания, защото трупат ли се навътре гневните ни чувства, държат ли се под похлупак, с времето те се увеличават и засилват. Та това всъщност е депресията – обърнатият ни навътре гняв. В много случаи такива преживявания могат да доведат до тежка потиснатост, при която жертвата е така сломена, че не е в състояние повече да се бори.
Учим децата, че не е хубаво да избухват. Майките са просто отчаяни (или се правя на такива) при първото гневно избухване на децата си, бащите ги гонят от стаята и ги заплашват с наказание. Много добро им правим! То е все едно Да отбелязваме със знак бъдещите невротици. Дайте да научим децата си за всичко относно вината и манипулацията, за черния гняв и депресията. Колко прекрасни родители сме! Лошо е да се гневиш, казват те. О, да, лошо е.
Но, о, не! Не е-лошо. Изразен по правилен начин, гневът е добро, позитивно чувство и освен това много стимулиращо. За разлика от всички други чувства, той най-бързо се докосва до глъбинните емоции. Когато сте бесен от гняв, а не само раздразнен, не можете да се правите, че не сте. Не важат и думи от този род: „Няма значение за мен“. Защото има и то твърде голямо.
Но какво да правим с този си гняв? Той трябва да отиде нанякъде. Накъде? Не е редно да зашлевите някому плесница, независимо колко много ви се иска това.
Какъв е приемливият израз на гнева? А що се отнася до самообладанието?
Психотерапевтът Пол Пенжли смята, че е съвсем редно понякога да избухвате. Така е, а вече имате и позволение от специалист. Позволено е. Всичко е на ред, но за предпочитане е да стане по съответен начин. „Ако сте ядосана на съпруга си – съветва той, – не е редно да скочите и излезете по средата на концерта, например. Почакайте, докато се приберете вкъщи. Ако сте на публично място, овладейте гнева си по някакъв начин и при първа възможност му кажете, че наистина съм бясна. В гнева ви се съдържа огромна енергия, ще я загубите, ако дълго време го потискате“.
Някои форми на импотентност при мъжете се дължат на потиснати гневни емоции. Те буквално са обезсилени от загубата на енергия. Всичко им се струва угнетяващо и обезсърчаващо. Много хора се страхуват да избухнат, научени от детството си, че това не е позволено. Вместо това по някакъв друг механизъм чувствата им се насочват нанякъде.
Когато бях малка, често ми слагаха етикета „трудно дете“. Бе заради това, че давах израз на гнева си. Сестрите и братята ми бяха много „по-добри“ в овладяването на чувствата си. Но аз не страдам от депресия и колкото повече разбирам, че гневът е здравословен, толкова се чувствам по-добре. Стари ядове, нови ядове – изхвърлете всичките навън!
Имах гости на вечеря веднъж и при подредбата им на масата, помолих една от дамите, която едва познавах, да седне до един от гостите ми. На следния ден тя ми позвъни да й дам телефонния му номер. По-късно разбрах, че го е поканила на вечеря, заедно с почти всички мои гости, но без мен. Бях бясна! Сестра ми, добра нейна приятелка, сметна, че гневът ми е неадекватен и изместен. Станах още по-бясна.
Всъщност и аз, и сестра ми знаехме защо. Имах право да съм ядосана. Чувствах се наранена, използвана, излъгана и унизена. Как си позволяваше тази жена, била в дома ми, яла на трапезата ми, да отмъкне всичките ми гости. Та това бе свръх невъзпитано.
Истината беше, че тази ситуация бе отключила чувството ми на гняв, на един мой стар гняв от преди много години. Тя бе възкресила чувството ми за отхвърленост, датиращо от моето детство, от онзи момент, в който баща ми се ожени повторно и му се народиха сто дъщери. Е,не сто наистина, а само четири, но те така скорострелно се появяваха – по една на всяка година. Когато баща ми почина, мащехата ми съобщи, че нищо не е оставил за мен и брат ми, което напълно противоречеше с това, което бе обещал на смъртното легло на майка ми.
Следователно не бях се справила съвсем добре с гневните си чувства, свързани с изхвърляне от гнездото. Подобни чувства могат да те направят свръхчувствителен. А къде е вашата Ахилесова пета? Следващия път, когато се успокоите след поредния гняв, опитайте се да отговорите на този въпрос – това нов гняв ли е или гневът на детето, реагиращо на стара незаздравяла рана. Изместеният гняв може да бъде и опасен, затова бързо трябва да бъде изкоренен. Нека вашият домашен лекар ви препоръча специалист, с когото заедно да откриете причините на гнева ви.
Познавам една жена, която бе атакувана физически от най-добрата си приятелка, на пръв поглед без всякаква причина. Сара яростно избухнала, когато Бет на шега загдето не е измила чиниите, й казала „лошо момиче.“ В детството й толкова често са я наричали така, че тя едва ли не мислела, че това е собственото й име.
Но физическата разпра не е най-добрият начин да се справиш с гнева си, колкото и да ти се иска това. Нито викането и крещенето или пък проявите на стар гняв под формата на отмъщение.
Мразя съвета: „Не побеснявай, бъди спокоен“. Това е чудесно, както и много други неща, които са лоши за нас, но от тези съвети няма полза. Ако искате да хванете нещата в ръце, най-ефективният начин е в момента, когато сте разгневен да се опитате спокойно да си обясните защо. Ако не можете да го кажете, седнете и го напишете.
Разбира се, не е лесно да останете спокойни, когато намерите в леглото мъжа си с някоя друга или когато разберете, че службата, към която упорито си се стремил, е дадена на метресата на шефа ви. Но да нахлуе кръвта в главата ви, това не решава проблема. Ще загубите само чувството си за собствено достойнство и себеуважение. Но ако изразите какво точно чувствате, това ще ви помогне.
Да се овладеете значи да сте изхвърлили всичко навън от себе си. Ако крещите, няма да чуете какво казвате, а по-късно когато останете сама, ще се ядосвате, че не сте казали точно това, което сега ви идва на ума. Не забравяйте, че ще имате и друг случай.
За бързо и здравословно разрешаване на гневните ни чувства, психолозите препоръчват да се опитаме ясно да
определим как сме се чувствали при първото му провокиране. Вместо да крещим „Негодник такъв, как можа да направиш това?“ – трябва да кажете: „Чувствам се сломена и излъгана от това.“ Употребявайте по-малко „ти“ и повече „аз“. Ако проявявате гнева си в серия от атаки като например: „Ти направи това, ти направи онова, ти никога не направи това или онова.“, вие карате другия да застане в защитно положение и той няма изобщо да чуе това, което му говорите. Но ако кажете как вие преживявате това действие и поемете отговорността върху себе си, бъдете сигурна, че посланието ви ще бъде чуто.
Хората рядко се гневят без причина. Гневът е знак, че нещо не е както трябва. Не го отричайте, защото то е така. Овладейте гнева си. Ако се страхувате, че няма да успеете, отдалечете се от опасната зона за двадесет и четири часа, но се върнете и открийте картите си. Не отминавайте гнева си, ако го сторите, вие го тъпчете в сърцето си. Ликвидирайте го преди да е станал твърде голям, за да можете да се борите с него.
По принцип всички се страхуваме от гнева, но повече от нашия собствен, отколкото от този на другите. Нашият демон ни се струва по-черен, отколкото този на другите, по-мощен дори от земетресение. Не се боите. Човек не бива да се срамува от гнева си. Той е средство за преодоляване на различията, за критична преценка и за узряване ни – заедно и (или) поотделно.
„Но как съжалявам после“ – ще кажете вие. „Иска ми се никога да не бях казвала това или направила онова.“ Често съжалението е другата форма на отричането.
„Чувството на съжаление след някой скандал е закъснял опит да неутрализира гнева“ – казва Пол Пенжли. „Усещате, че думите ви са причинили вреда и сега искате да я компенсирате. Но ако сте били в правото си да се ядосате и сте го проявили в разрешените граници на цивилизованите стандарти, не сте сторили нищо лошо. Трябва да приемем, че любовта и омразата съществуват съвместно. Те често са двете страни на една монета. В живота ви с най-близките си хора трябва да разчитате, че другият човек ще приеме тези ви случайни избухвания, без това да навреди на отношенията ви“.
Обичах някога един мъж, който ми позволяваше да избухвам. И аз му давах това право. Еднакво бяхме възпитавани – да даваме израз на яда си и правейки така се чувствахме щастливи и спокойни. И много се обичахме.