Всичко за жената

Инстинктивно, по няколко пъти на ден го изваждаме от чантата и го нанасяме с първичен жест върху устните си. Това е най-малкото, което можем да направим за своята привлекателност. И същевременно не е лесно, защото именно от изкусното боравене с червилото зависи толкова много как изглеждаме. Ще оставим ли на другите своята стилна визитна картичка.
Пресилено е да се твърди, че от червилото започва историята на декоративната козметика. Истината е, че то е от най-древните и популярни средства за подчертаване и коригиране на природата ни. В древността изискванията към червилото са били опростени – трябвало да бъде достатъчно ярко червено и да се задържа на устните. Масово се използвали различни багрила. В древен Египет ги извличали от червената охра. Египтянките предпочитали изразителен и по-силен грим, устата оцветявали с помощта на четчици, което е било увековечено и в запазените изображения от това време. Те всъщност са използвали най-добрия начин за оцветяване на устните, към който днес отново се връща козметиката.
Гъркините използвали ярка помада от твърди мазнини, парафин и червен растителен оцветител, разчитайки на ефекта от контраста между плътно червеното на устните и светлия тен на лицето. Яркото червило и бледата кожа е придавала онзи провокиращ израз на лицето, който е актуален и днес. Тази мода е жизнена и се връща през определени периоди. Така че нищо ново под слънцето -и нанасянето на червилото с четчица, и драстичният контраст.
Противоположният вариант – деликатен, тънък, едва забележим грим, който в нашето съвремие има много почитателки, също не е от днес. Така са се гримирали древните римлянки. Те оцветявали устните си с различни, понякога екзотични растителни субстанции.
Жителките пък на Персия добавяли към разкрасителните мазила цвета от слузта на т. нар. “ пурпурен“ охлюв Много популярен бил карминовият оцветител от иглички-те на някои видове кактуси.
С времето към оцветителите от растителен и животински произход се добавяли различни съединения. В съвремието ни те се заместват предимно от синтетични пигменти, получавани от съответното съотношение между
органични вещества и метални соли. Като допълнителна съставка за светлите червила бил използван титановият двуокис.
Основният състав на кредите за устни не са се изменили съществено от вековете – принципът е смесване на оцветители на базата на втвърдени мазнини.
Съвременните производители предлагат популярно козметично средство в различни варианти на принципа, парфюмирана сплав от парафинови мазнини, съдържаща съответна смес от широка скала на оцветители и пигменти.
Видът на червилото също е доста консервативен. Штифт, вмъкнат във функционална гилза, успешно се конкурира с опитите да бъде заместен от кремове, гелове, различни течности или кремообразни пудри за покритие на устните. Червилата в гилзи са най-опростените и най-удобните варианти за всекидневна употреба.
Червилото през 50-те години – съставът му е парафин и рициново масло с голямо количество пигменти и „подчертаващи“ цвета ензими. Независимо от твърдата си консистенция червилото добре покрива устните. Но тогава видимо се отличавало с по-голяма сухост, която затруднявала почистването му.
През следващото десетилетие започнаха да се търсят червила с по-мека структура, в по-слабо интензивни, остри цветове. Козметичните лаборатории по цял свят започнаха да разработват нови рецептури. Разширена бе скалата на цветовете, на нюансите им. В дамските козметични чантички се настаниха червила м богатата гама на розовото, портокаловото, бежовото, златистото, бронзовото. Оспорено бе царството на всевластното до това време червено.
И така, работата над модификациите и усъвършенстването на рецептурите продължава. Освен основните съставки – парафин, ланолин, рициново масло, се прилагат меки филтрирани и чисти мазнини, които коригират структурата на кредата, спомагат за равномерното разтваряне на пигментите и придават на устните нова привлекателност – мекота и блясък.
Червилата се различават по консистенция, състав и вид на използваните оцветители.
Червилата с плътно покритие имат твърда структура и силна пигментна наситеност.
„Прозрачните“ трансперантни червила не съдържат парафин, а подхранващи синтетични вещества, смесени с
добре подбрани разтворители. Вместо пигменти се използват разтворими оцветители, които покриват устните с прозирен добре прилепващ слой.
Перлените червила съдържат перлен пигмент, който . именно придава този ефект на сребрист или златист „загар“. Новост са перлените блясъци в широк спектър на дъгата.
Смесеният тип червила са перлени със силно покритие.
Най-важният момент в сътворението на червилото е „сключването на примирие“ между пигментите и парафи-новите мазнини. После готовата маса се излива гореща във формите. След като изстинат и се стегнат готовите штифтове се „обличат“ в гилзи.
Сега в магазините обезумяваме от богатия избор на цветове, оттенъци, дизайн. А всъщност искаме да купим нещо, което е и качествено, и ни отива. Но какво значи качествено червило, за кого то е добро и за кого не е?
За някои жени са по-подходящи твърдите и трайни креди, дълго задържащи се на устните. Други, с чувствителна изпръхваща кожа трябва да търсят по-меки, мазни червила, които, уви, бързо се „изяждат“. Трети смесват по няколко червила, или използват съвсем различни по вид в зависимост от сезона, часа, случая, настроението си. Червилото вече изпълнява много функции, отговоря на различни изисквания и съображения и нерядко освен за разкрасяване, се използва профилактично като грижа за кожата на устните.
Каквито и съблазни да завъртяват главите ни, трябва да се придържаме към „провереното“ от времето – червилата трябва да съчетават ефективността с благородството на съставките си. А това съчетание поддържат на ниво фирмите с традициите, които не могат да си позволят компромис с продуктите както и с крайния им ефект – те са минали проверката на химици, дерматолози, козметици. Червилата трябва да омекотяват,изглаждат и навлажняват устните. А едва след това – да ги очертават, покриват, моделират.
Разбира се, за марките Гуерлен, Диор, Елен Рубенщайн, няма какво да се увещаваме. Но и нашите на „Рубе-ла“, „Арома“, „Ален мак“ притежават много от неотменните качества. Те предлагат и трансперантни, и плътно покриващи, и перлени червила, които имат добър състав – обикновено са с мека кремообразна консистенция на базата на рафинирани суровини, в богата цветова гама – от
широко ветрило на карминеното до пастелените бежово-кафяви, предпочитани от младите момичета. Липсва им само завършената с дизайна на гилзата естетика.
И така, битката на козметичната индустрия за добро и за още по-добро продължава. Фирмите-производителки няма да обърнат гръб на този символ на женствеността, чиято мода времето едва ли ще отмени. Червилото си остава нашата стилна визитна картичка.

Научното родово име на растението тинтява е генциана. То произлиза от името на илирийския владетел Генциус (II в.), който първи започва да лекува с корени на растението. Познати са няколко вида тинтява, които принадлежат към сем. Тинтявови. Медицинско значение има главно жълтата тинтява. Тя достига на височина до 150 см. Тинтявите се срещат в планин­ските части на Европа и Мала Азия. В кулинарията се употребя­ват корените на жълтата, синята, точковидната, обикновената и българската тинтява. По химичен състав корените на тези видове тинтяви са доста близки с изключение на обикновената тинтява. В корените на жълтата тинтява се намират горчиви гликозиди, а именно генциопикрозид и амарогенцианин. Вторият е 5000 пъти

по-горчив от първия, като генциопикрозидът все още горчи при разреждане 1:70 000. В тях са открити още ксантини, захари, ал­калоиди и др. Корените на жълтата тинтява се използват като горчиво стомашно средство и особено за тонизиране на целия ор­ганизъм. От корените у нас се приготвят вина както при домашни условия, така и промишлено. Някога, когато синтетичните противомаларични средства не бяха открити, тинтявовите корени служеха като единствено средство за понижаване на температура­та при терциерна малария.

Освен жълтата у нас се употребяват синята и точковидната тинтява. Те горчат много по малко от жълтата тинтява.

При приемане вътрешно на по-големи количества корени от всички видове тинтява може да се получи задушаване следствие токсичността на някои от съдържащите се в тях гликозиди. Като стомашно и засилващо съпротивителните сили на организма сред­ство корените се приемат вътрешно стрити на прах на върха на ножа 3 пъти на ден половин час преди хранене.

Соевият сос се получава от узрелите семена на влакне­стата соя от сем. Бобови. Тя е едно от най-старите културни растения познати на човечеството. Досега не е открита диворастя­ща. Отглежда се в Югоизточна Азия. От там е разпространена в Русия и после в Европа. У нас тя започва да се култивира в на­чалото на нашето столетие.

Влакнестата соя е едногодишно растение, високо 25-200 см. В плода на соята се намират от 1 до 5 семенца. Кул­тивират се 4 подвида влакнеста соя – манджурска, японо-корейска, индийска и китайска. Най-разпространен е първият подвид, от който са познати сортовете добруджанска соя, кубинска и др. В соевите семена се съдържат голямо количество белтъчини, кои­то са много близки по състав до млечните. Те съдържат глицин вместо легумин, срещащ се в бобовите растения. Глицинът обаче е по-ценен, защото има органично свързана сяра, необходима за кръвообразуването. Срещат се още калиеви и фосфорни соли, ен­зими, провитамин А, витамините В₁, В2, С, К. По количествено съдържание на мазнини и белтъчини соевите семена са първи сред зърнените храни. Аминокиселините им са близки по състав до тези на месото. От соевите семена след съответна преработка се полу­чава вкусен, ароматен соев сос, а също и соево брашно. От семе­йната се приготвят мляко, сирене, кашкавал, масло. Соевият сос е азиатски вариант на европейската кухненска подправка ,,Маги“. Той се получава от соеви семена, сол и вода. В Азия в него се поставят разни подправки. Най-приятен за европейците е китай­ският сос, в който основна подправка е звездовидният анасон. Японският сос е без вкус и аромат, защото съдържа само сол, а индонезийският е особено сладък и приятен, тъй като освен бла­гоуханни подправки има и захар. Със соев сос се подправят ястия от месо, птици, риби, зеленчуци, майонези и др. Соев сос се по­дставя в много мариновани и хранителни продукти (особено месо). При това мариноване могат да се прибавят и чесън, джинджифил и др.

Соевите семена и техните продукти са полезна храна при нару­шена обмяна, атеросклероза, сърдечни заболявания. При бъбреч­ни заболявания консумацията трябва да се ограничи.