Всичко за жената

Художникът, който рисува по лицето.
Той е посланик на фирмата „Кристиан Диор“ по света, обикаля столици, прекосява континенти, за да демонстрира новите тенденции и макиажи на фирмата „Кристиан Диор“. Изрисувал е много красиви момичета, разкрасил е много звезди и знатни дами. Карлос разказва за онова, което е научил във високото изкуство на макиажа.
- През 1973 избягах от Чили (след държавния преврат на Пиночет). Бях на 27 години, завършил бях актьорско майсторство и изобразително изкуство и вече имах няколко години практика по специалността в Сантяго.
Във Франция трябваше да започна отначало. Ако бях упорствал да пробивам като актьор или художник, сигурно щях да умра от глад.
Бях млад, запален. Два месеца след като пристигнах в Париж, направих заедно с приятел фотограф смел експеримент с една фото художествена изложба. Беше нещо като хепънинг. Тогава един от зрителите, също фотограф, който гледаше показаното със своята приятелка шведка, много красиво момиче, мечтаещо да стане фото модел във Франция, ме помоли да направя каквото ми хрумне, с лицето й. Поработих върху него и се получи нещо чудато, театрално. Облякохме момичето ексцентрично, сложихме му някаква ужасна кожена наметка и постигнахме луд успех. Фотографът продаде всички снимки и после стана търсен от кръговете на висока мода, момичето стана фото модел, а аз с допинга от техния успех предложих на няколко козметични фирми услугите си. През 1983 Диор ми предложи работа на „придворен“ портретист в неговата империя.
Рисунката върху лицето носи магията на сътворението. Вдъхновява ме не толкова женската красота, колкото възможността, която тя дава за моделиране на нов човек, нова жена. Макиажът е изкуство на преобразяването – позволява ти да постигнеш нещо много изчистено, сюблимно, мистично дори.
Аз не създавам нова колористика. В лабораториите на Диор тя е специално направление, ръководено от г-н Тиен, директор на артистичния макиаж. Той разработва всички цветови линии. Аз съм специалистът, който рисува, вае, демонстрира. Поне два дни в седмицата пътувам тук и там и показвам как трябва да се гримират жените. Канен съм от големи имена, от кралски фамилии, за да направя сватбения макиаж например на една от принцесите. Не искам да се правя на звездоман, но знам, че защитавам на равнище високия професионализъм.
Често чувам упреци – да рисуваш лицата на красавици не е толкова трудна работа, ефектът е гарантиран, но ако трябва да разкрасяваш жени с малки очи, голям нос, тесни устни, издадена напред брадичка и всякакви дефекти в конструкцията на лицето, ще се справиш ли така блестящо? Отговарям им така: жената не е само лице, но е коси, силует, походка, жестове, тембър на гласа. Тя е индивидуалност, интелигентност, чар.
Класическите правилни черти на лицето не могат да заместят другите липси. Най-зле е, когато отсъства струенето, излъчването. Колко много говорят например начинът, по който държиш и накланяш главата си, отмятането на косите, усмивката, погледът. Кой тогава се втренчва в дългия нос, в тесните устни, щом всичко останало, което гради неповторимостта на човека, е прекрасно.
Не бих се подал на инерцията да повтарям една ужасно условна, макар и принципно вярна формула: слагай по-тъмно върху онова, което искаш да скриеш, изсветлявай другото, което искаш да подчертаеш:
Тази рецепта може да се прилага при сценични условия, в театъра, или при специален вечерен грим, който се възприема по-различно под светлините на прожекторите. На живо, през деня тези неща не минават, дори придават комично-трагичен вид на лицето.
Макиажът е съединение на светлини и сенки. Не трябва да пристъпваш към него като към картина, а като към скулптура. Лицето не е плоско, не е платно, разпънато на рамка.
В златния век на американското кино операторите наложиха портрета на жената ангел – едно същество, сътворено от мечти. Такива бяха Марлен Дитрих и Грета Гарбо. Тази прекрасна пластичност на лицето бе постигната със съвършената игра на светлините и сенките. И до днес този принцип е основата на колористичната палитра на Диор.
Допада ми една от новите линии с красивото има „Водно цвете“. Тя е мимолетна, отнася се до лятно-ваканционната плажна козметика. Червила, имитиращи слънчев загар, пастелни, трансперантни. Тоналност – портокал, бледо лила, телесен и силно изтънчения – вишневорозов. Все в тази линия са и сенките за очи – златист бронз, морско синьо, портокалово, сапфирово, млечно виолетово, които се нанасят с меки моливи (водоустойчиви), снабдени с малки гумички – много практично нещо. В тази колористика са съответно и очните линии и тушовете за мигли, също водоустойчиви. На пръв поглед тези цветове и съчетания могат да шокират, но когато си представим близостта на водата, пясъка, слънцето, жените в ярки пъстри бански костюми, ще се възхитим от проявената хармония.
Но най-трайно съм привързан към макиажа в естествената гама – слънчев, природно хармоничен, носталгичен. Харесва ми стилизацията на грима от 70-те години. Може би затова, че онези години бяха много важни в моя живот. Беше интересно време, толкова много неща се раздвижиха в политиката, в културата, в привичките, в модата. Всичко беше необикновено, внезапно, остро изразително. Макиажът може да се повтори, да се стилизира под напора на носталгията. За съжаление обаче, това е единственото възможно повторение.

Смята се, че само жените се засягат, ако бъдат пипнати от някой съвсем непознат. Така ли е наистина? Ето ви разказа на един мъж за неприятното му изживяване от нежелано настъпление.
В един чудесен летен ден една жена пъхна ръката си в панталона ми. Откровено казано такива неща са се случвали и преди. Само че, при този случай онова, което бе различно, ако щете уникално, че аз я бях срещнал само преди петнадесет минути. Просто едва се бяхме ръкували. И ето ти я изведнъж, ровеща се в долните ми части.
Свети Павел е получил откровение по пътя си за Дамаск. Аз получих моето по пътя за Памук кале, отдалечен туристически обект в западна Турция с прочутите си варовикови формации по хълмовете. Моето откровение не беше чак толкова божествено, колкото на свети Павел, но бе не по-малко забележително. Представям си как би се почувствала една жена, ако някой съвсем непознат и не-приемащ възраженията й я опипа. С мен се случи точно това – да бъда опипван от съвсем непозната жена, която също не обръщаше внимание на моите възражения. Тогава разбрах, че това изобщо не представлява заплаха за мъжа.
В същото време разбира се, това ми изкара ангелите и в продължение на два часа треперих, движейки се по един от прашните пътища на Турция, а после внимателно проверих дали след тази случка всичко е наред с половите ми органи. Много скоро след това обаче преживяването ми преля в света на фантазиите и реших, че то бе всъщност една малка лудория. Познавам не малко жени, които при един или друг случай са усещали нежелани докосвания от непознати ръце, но никоя не е била склонна да разказва за това.
Вероятно моята история е по-различна от тази, която повечето жени биха разказали, но мисля, че по същество не се различава. Прецените сами.
През онова лято обикалях цяла Турция с раница на рамо, с цялото си имущество на гръб и волно скитах из най-отдалечените кътчета на източното Средиземноморие. Бях сам и се наслаждавах на спокойствието наоколо ми. Често ползвах турските автобуси; които бяха удобни и сигурни. Те винаги тръгваха и стигаха на уреченото място навреме, а при дългите пътувания имаше и стюард, който минава и освежава ръцете ви с приятен одеколон, ухаещ на лимон, а от двете страни на пътя ни растяха лимоновите дървета.
Можехте предварително да си осигурите място. Аз винаги си запазвах едно и също, намиращо се в началото на пътеката по-близо до вратата, отколкото до шофьора. Това детайлно описание е необходимо, моля да ме разберете. В тази гореща сутрин автобуса ми от Бордрум за Памук кале бе препълнен. Вонята на оборски тор от хиляди кози, докарани в града за жертвоприношение по случай голям религиозен празник се смесваше с миризмата на изпотените пътници. Бях благодарен, че мястото ми е до вратата.
Жената, която седна до мен се отличаваше с две неща: първо в скута си държеше дребно като плъх кученце с космати крака и дълъг гръбнак, сигурен белег за добро му потекло и второ – с обсипаните си с блестящи пръстени ръце. Носеше по два три златни пръстена на всеки пръст – някои бяха обикновени халки, други украсени с тюркоази или с дребни опалчета. Нагоре ръцете й бяха покрити с верижки и гривни с всевъзможни висулки. Дори и подобното на плъх кученце имаше на врата си диамантена верижка. Помислих си, че ако го използва за начин на контрабанда.трябва да е голяма оптимистка.
После забелязах и тялото й. Бе загоряло и добре оформено, шаблонно за жените, но привлекателно за мъжете. Облечена бе в тесни прилепнали червени шорти. Крадешком хвърлих няколко погледа към изящните й бедра, и се убедих, че да имащ такава спътница при едно дълго Пътуване с автобус съвсем не е лошо.
През главата ми можеха да минат разни порочни мисли, в глъбините на въображението ми и други още по-разюздани фантазии, които дори можеха да се осъществят, ако не седяхме на предната седалка. Чудно нещо са фантазиите. Ужасени сте, но не сте изненадани. Подобни мисли преминават през главата на осемнадесет годишните момчета и изпомпват в кръвта им повече тестостерон, отколкото е необходимо.
Тя ми кимна с глава и аз забелязах по дълбоките бръчки около очите й, че е малко по-възрастна, отколкото бях предположил, оглеждайки тялото й. Беше някъде около тридесет и пет, а може би и повече. Това вече даваше екзотичен привкус. Автобусът потегли и тя ми заговори с подчертан френски акцент. На развален английски ми разказа, че е туркиня, но е живяла двадесет години в Париж. Попита ме с какво се занимавам и аз й отвърнах, че съм студент. Каза ми, че работи като модел за бански костюми. Не се усъмних в думите й. Продължи да говори със странна смесица от познати думи и особени гласни звуци и едва я разбирах. Кимах, усмихвах се и се опитвах да отговарям на въпросите, които предполагах, че ми е задала. Започна да ме докосва по ръката, по коляното. В началото не изглеждаше насочено, приличаше по-скоро на случайно, на ритмична пунктуация на това, което казва. Бях объркан. Понеже ми задаваше разни въпроси, трябваше да я гледам в лицето, което все още не можех някак да съчетая с тялото й.
Автобусът спря. Без да ме попита, тя ми купи студена напитка. Отнасяше се с мен така сякаш бе моя майка или бавачка. Заехме отново местата си и тя ме помоли да се пресегна през нея и дръпна ръчката, за да наклоня седалката й. Когато се пресегнах, тя сграбчи ръката ми и с две ръце я насочи и притисна в цепката на деколтето си и високо се засмя. Аз също се разсмях. Какво щеше да става? Аванси ли ми даваше? Не, не беше така. Тя се държеше приятелски, просто приятелски. Нямаше да направи нищо повече, бях сигурен в това. Не тук на предната седалка в турския автобус.
Разговорът ни спря за известно време. Гледах правия път пред нас сякаш разтопен в горещата омара на деня. Усетих как положи главата си на рамото ми. Погледнах я и видях, че е затворила очи. Прокара пръсти през ръката ми и дългите й червени нокти ме драснаха по кожата. Стоях като препариран. „Велики Боже – мислех си аз. -Дръж се! Всичко е в ред, няма проблеми. Можеш да се справиш. Бъди мъж. Бедничката тя сигурно е изморена.“ Не се опитах да я отместя. Как бих могъл да го направя? А бе ми и приятно, нали?
И ето ни седящи в автобуса по този безкраен огрян от слънцето път – тя заспала, аз леко смутен. Тогава тя издърпа ръката си от моята и я плъзна крадешком в интимните гънки на дрехите ми. Трябва да ви обясня – беше такъв топъл ден, че имах на себе си само три неща, две от които бяха моите еспадрили. Третото нещо беше мръсно-зеленият ми гащеризон. И сега моята спяща манекенка на бански костюми си бе пъхнала ръката под платката му и леко дращеше с ноктите си кожата на гърдите ми. Замръзнах. Не може да прави такова нещо, не и на предната седалка на автобуса. Но ръката и леко се спускаше надолу.

Може би тя наистина вярваше, като жирафа заровил глава в пясъка, че ако не може никого да види, то никой не би могъл да види и нея. Продължи да се преструва на заспала. Шофьорът, един огромен изпотен мъжага, бе забелязал. Престана да гледа напред по пътя и вместо това ни наблюдаваше в огледалото. Кученцето спеше на пода, прегърнало с тънките си крачка, глезена на господарката си, а ръката на господарката му продължаваше да се спуска надолу.
Какво трябваше да направя? Нямаше как да се преместя, липсваше свободно място. Можех ли да изкрещя и да я изхвърля? Може би, но какво щеше да стори тя, ако бих го направил? Щеше да заяви, че аз съм виновен. В края на краищата тя бе нежна и грациозна. В сравнение с нея аз бях огромен.
Та това бе просто посегателство върху личността ми, мислех си аз, нещо като физическо насилие. И когато тази дума „физическо насилие“ изплува в пламналия Mi. от напрежение мозък и се завъртя във въображението ми, превръщайки мъжкото ми достойнство в съдран чувал, онези отрупани с пръстени пръсти намериха плячката си и я заклещиха. Замръзнах на място, но това никак не помагаше на кастрационния ми комплекс. И така двамата продължихме да седим – маникенката на бански костюми, пенисът ми и аз, плът в плът.
Тогава тя отвори очи, изкикоти се и ме остави на мира. Опитах се да се засмея, но нищо не излезе. Попит?
ме искам ли да прекарам нощта с нея в Измир, щяхме да стигнем там след някой и друг час. Казах й, че не мога. Измислих, че имам среща с приятели. След няколко минути автобусът спря и аз слязох, за да се прехвърля на друг. Тогава я видях за последен път. Така и не разбрах как се казва и тя не научи името ми.
Това е историята. Може би няма да ви се стори особена, но разменете пола и ще видите как би изглеждала – един особен, но привлекателен мъж, увлечен в приятелски разговор, пуска ръка и започва да опипва без да е видимо агресивен. И изведнъж сграбчва. Жертвата, чужденка в чужда страна, не знае какво да прави, как да реагира. Потресена слиза от автобуса. Почти не познавам жени, които да не са преживяли подобно нещо, но не обичат да разказват за тези истории.
Макар че в началото това преживяване ме смути, много скоро след това то стана моята атракция – разказа ми за моята история в турския автобус. Разправях я наляво и надясно. Някои мои приятели ме питаха многозначително защо не съм отишъл с нея. Отвръщах им „Вие щяхте ли да го направите?“ и повечето се съгласяваха с мен, че не биха го сторили. Да се приеме предложението й би било ужасно излагащо, би било твърде порочно предизвикателство към мъжкото ти Его.
Но това не беше и никога не би могло да бъде физическа заплаха. Нямах чувството, че съм изпуснал нещата от ръцете си и добре знаех, че съм по-силен от нея и мога да я изхвърля. Но все пак изглежда, че не е било чак толкава голям проблем за мен, за да го направя. Може би се чувствах и нещо като съучастник в тази случка. Забавлявах се да разказвам тази случка (но нека призная не се възбудих, когато тя стана).
Ако не друго, то научих поне две неща от това преживяване на предната седалка в турския автобус. Първо, че физическото сексуално дразнене действа по един начин; то е това, което мъжете правят на жените. Жените само възбуждат мъжа. И второ – научих се да пътувам с влак. Във влака винаги има място, където да можеш да избягаш.