Причините за осиновяване на дете са различни. Съпрузите би трябвало да решат да осиновят дете, само ако и двамата обичат децата и много искат да имат дете. За да растат спокойни, всички деца, и биологичните, и осиновените, трябва да чувстват, че принадлежат на родителите си и че майката и бащата ги обичат силно и „завинаги“. За осиновеното дете е още ( no-лошо да чувства, че единият или и двамата родители не го обичат. Първо, то не е спокойно, защото вече веднъж или няколко пъти е преживяло раздяла. Детето знае, че биологичните му родители са се отказали от него по някаква причина и може вътрешно да се страхува да не го изоставят и осиновителите. Както виждате, да се осинови дете е грешка, ако само единият родител иска или ако и двамата родители свързват осиновяването с практически причини, като например да има някой, който да им помага или да се грижи за тях на старини. Понякога от страх да не загуби своя съпруг жената иска да осинови дете с напразната надежда, че ще запази брака си. Осиновяване по такива причини е несправедливо за детето. То обикновено се оказва погрешно и от гледна точка на родителите. Много често дете, което не е получавало силна обич, развива поведенчески проблеми.
Родители на дете, което не е много щастливо и общително, понякога решават да осиновят друго дете, за да му осигурят компания. Преди да се предприеме каквото и да било, добре е въпросът да се обсъди с детски психиатър или с агенция за осиновяване. Съществува вероятност осиновеното дете да се чувства като външен човек в сравнение с другото дете. Ако родителите се престарават и показват прекалена привързаност към него, те по-скоро може да разстроят биологичното си дете, отколкото да му помогнат. Начинанието е рисковано.
Има опасност и при осиновяването на дете, което да „замести“ починало дете. Родителите се нуждаят от време, за да преживеят мъката си. Те би трябвало да предприемат тази крачка, само ако искат да имат дете, за да го обичат. Няма нищо лошо в това, да се осинови дете на същата възраст, от същия пол и подобно по външност на починалото, но сравненията би трябвало да спрат дотук. Несправедливо и неразумно е да се накара една личност да играе ролята на друга. Детето ще се провали в тежката си задача да бъде привидение, ще разочарова родителите и ще бъде нещастно. Родителите не би трябвало да му напомнят какво е правило другото дете и да го сравняват с него нито на глас, нито в мислите си, а да го оставят да бъде такова, каквото е. (Част от казаното се отнася също така и за дете, родено след смъртта на друго.)
Какво е най-добре за детето? На каква възраст трябва да бъде осиновено детето? Колкото е по-малко, толкова по-добре за детето. Но за хиляди деца, настанени в пансиони или детски заведения, това все още не е възможно поради ред причини. Изследванията показват, че и тези по-големи деца могат успешно да бъдат осиновени. Възрастта на детето не би трябвало да пречи. Агенциите помагат на по-големите деца и на родителите да решат дали осиновяването е удачно за тях.
Някои родители се притесняват за наследствеността и за въздействието й върху бъдещето на детето. Колкото повече научаваме за развитието на личността, включително и за интелекта, толкова по-ясно става, че най-важният фактор е средата, в която расте детето, особено обичта на родителите и чувството на детето, че им принадлежи. Няма доказателства, че някои социални аномалии, като неморалност, престъпност или безотговорност, се предават по наследство.
Съпрузите не би трябвало да чакат да остареят прекалено много, за да осиновят дете. С възрастта навиците на някои хора стават строго установени. Понякога съпрузите толкова дълго са мечтали за малко момиченце със златни къдрици, което да изпълни къщата с песни, че дори и най-доброто дете се оказва жестоко разочарование. На каква възраст човек е „прекалено възрастен“? Това не е свързано само с годините, а и с индивидуалната способност на хората да дадат на детето всички онези неща, от които то се нуждае. Въпросът трябва да бъде обсъден с агенцията.
Повечето от децата, които чакат за осиновяване, са по-големи. Ето защо не всички хора, които искат да осиновят бебе или по-малко дете, ще успеят да го направят или може би ще трябва да чакат дълго. Вероятно някои ще се изкушат да осиновят дете чрез адвокат или лекар, който твърди, че разполага с бебе. Много хора смятат, че няма да имат неприятности, ако осиновят по този начин бебе от „сивия пазар“, за разлика от „черния пазар за който е ясно, че осиновяването става без каквито и да било прави процедури. По-късно те обикновено имат ужасни неприятности, правни и емоционални, например ако майката или и двамата родители решат, че си искат обратно бебето.
По много причини несемейните родители обикновено задържат и отглеждат децата си. Следователно много малко бебета се нуждаят от дом.
Има обаче други деца, които чакат родители. В по-голямата си част те са на училищна възраст. Някои от тях може да имат брат или сестра, с които не искат да се разделят. Възможно е да са с физически, емоционални или интелектуални недъзи. Срещат се и сираци от войната в Югоизточна Азия, Централна Америка или от други части на света, където по тази причина през последните години много деца останаха без родители. Както всички деца, и те се нуждаят от обич и се отблагодаряват на родителите. Задължение на агенциите е да положат повече усилия по-скоро за устройване на тези деца, отколкото за намиране на бебета за осиновителите.
Ако по-голямото дете има някаква специална нужда, персоналът в агенцията и лекарите ще помогнат на осиновителите, като им предоставят важна информация за него. Повечето хора притежават достатъчно скрити способности да се грижат за подобни деца. Задачата на професионалистите е да помогнат на неопитните родители да развият тези скрити способности.
В наши дни много от бъдещите осиновители, които посещават агенциите, имат деца. Те не са безплодни и вече са показали способността си да станат родители. Тези хора идват, водени от хуманни мотиви, желаейки да направят нещо за детето.
На самотни родители също се дава възможност да осиновяват деца. Повечето чакащи деца се нуждаят незабавно от родители. Детството преминава бързо и един родител в момента е с по-голяма стойност от вероятността детето да има двама родители в бъдеще. Ето защо агенциите, които не са в състояние да открият съпружески двойки, предоставят възможност на самотни родители да осиновят деца. В определени случаи съществува и още едно основание за това. Понякога детето е толкова емоционално наранено, че е по-добре да живее само с един родител от даден пол. Ако в момента на осиновяването детето особено силно се нуждае от внимание и грижи, липсата на брачен партньор, който също изисква внимание, позволява на самотния родител да му даде всичко, от което то се нуждае.
Осиновявайте дете посредством добра агенция. Вероятно най-важното правило за осиновяване е то да се уреди с помощта на първокласна агенция. Винаги съществува риск, ако осиновителите се свържат направо с биологичните родители или ако осиновят дете чрез неопитно трето лице. За биологичните родители остава възможността да променят решението си и да се опитат да си вземат обратно детето. Дори и ако законът го забранява, неприятните преживявания могат да съсипят щастието на осиновителите и сигурността на детето. Агенцията помага на биологичната майка и на близките й преди всичко да вземат правилно решение дали да се откажат от детето или не. Тя преценява, използвайки опита си, кои двойки трябва да бъдат убедени да не осиновяват дете. Служителят от агенцията помага на детето и на семейството по време на периода на адаптация. Целта на всички е да окажат съдействие на детето да стане член на семейството. Добрите агенции и разумните щатски закони изискват адаптацията да се извърши преди окончателното осиновяване.
„Явно“ осиновяване. През последните години все по-често срещано явление е родната майка (а понякога и родният баща) и осиновителите да научават много повече един за друг, отколкото преди. Тази практика варира от даване на общо описание на всеки един от тях до уреждане на среща в агенцията. Понякога родната майка може да избере предпочитаните осиновители от няколко възможни. В определени случаи се постига споразумение родната майка да бъде държана в течение от осиновителите -например да получава снимка на детето или писмо от тях веднъж в годината или по-често.
Все още не се знае какво ще излезе в крайна сметка от „отвореното“ осиновяване, особено когато съществуват продължителни контакти между родната майка и осиновителите. Смятам, че в началото е добре и за родната майка, и за осиновителите да знаят повече един за друг, защото по този начин могат да си спестят множество тревожни догадки. Не ми е ясно обаче как ще се отрази емоционално на детето и на възрастните, ако контактите продължават с години. Струва ми се, че това ще попречи на родната майка да „освободи“ емоционално детето си и няма да позволи на осиновителите да почувстват, че то наистина е тяхно.
Най-добре е детето да научи по естествен начин, че е осиновено. Трябва
ли да се каже на детето, че е осиновено? Всички хора с опит в тази област са единодушни, че детето трябва да знае. Рано или късно то, ще научи от някого, макар и родителите да смятат, че пазят старателно тайната. На практика по-голямото дете и дори възрастният човек тежко преживяват внезапното откритие, че са осиновени. Подобно откритие за дълго може да лиши детето от чувството му за сигурност. Да предположим, че бебето е осиновено през първата година. Кога трябва да му се каже? Новината не би следвало да се пази за определена възраст. От самото начало е необходимо родителите открито и непринудено да разговарят помежду си, с детето и с познати за това, че то е осиновено. Така се създава подходяща атмосфера, за да може детето да пита, когато въпросът започне да го интересува. С развитието на способността му да разбира, то постепенно научава какво значи осиновяване.
Някои родители неправилно се опитват да укрият факта за осиновяването, други допускат грешка в обратна посока, като прекалено много го подчертават. Повечето осиновители в началото съвсем естествено имат прекалено силно чувство за отговорност — сякаш трябва да бъдат съвсем безупречни, за да оправдаят доверието, което са им оказали, като са им поверили нечие друго дете на грижите им. Ако започнат прекалено сериозно да обясняват на детето, че е осиновено, то започва да се чуди: „Какво лошо има в осиновяването?“ Но ако приемат осиновяването на детето толкова естествено, колкото цвета на косата му, не би имало нужда да крият този факт или непрекъснато да му го напомнят. Те би трябвало да не забравят, че след като агенцията ги е избрала, вероятно са много добри родители и детето е щастливо, че ги е открило. Излишно е да се страхуват от липсващия биологичен родител. Родителите са длъжни да разсеят тези страхове и тревоги, защото в противен случай ще ги предадат на детето.
Ако тригодишното дете чуе как майка му обяснява на своя позната, че е осиновено, и попита: „Какво значи „осиновено“, мамо?“, майката би могла да отговори: „Отдавна мечтаех да имам малко момиченце, за което да се грижа. Ето защо отидох на едно място, където имаше много бебета, и обясних, че искам момиченце с кестенява коса и кафяви очи. Донесоха ми едно бебе. Беше ти и аз казах, че точно това е бебето, което искам, че ще го осиновя и ще си го отнеса завинаги вкъщи. Ето така те осинових.“ Подобно начало е добро, защото подчертава положителната страна на осиновяването — факта, че майката е получила точно бебето, което е искала. Историята ще хареса на детето и то ще пожелае да я чуе много пъти.
При дете, осиновено на по-голяма възраст, е необходим друг подход. Възможно е то да си спомня биологичните си родители и хората, които са го отгледали. Агенцията би трябвало да помогне на детето и на осиновителите да се справят с проблема. Важно е да се осъзнае, че въпросът ще възниква многократно през различните етапи от живота на детето. То трябва да получи възможно най-простия и откровен отговор. Необходимо е родителите да му разрешават открито да показва чувствата и страховете си.
На възраст между 3 и 4 години, както повечето деца, то ще иска да знае откъде идват бебетата. Най-добре е да се отговори искрено, но достатъчно просто, за да може тригодишното дете да разбере лесно. Но когато на осиновеното дете му бъде обяснено, че бебетата растат в корема на майката, то ще се чуди как да свърже този факт с историята, че е избрано между множество други деца в агенцията. Може би тогава или след месеци то ще попита: „А аз в тебе ли съм пораснала?“ Тогава осиновителката трябва просто и непринудено да му обясни, че е израснало в корема на друга майка, преди да бъде осиновено. Това сигурно ще го обърка за известно време, но по-късно ще му стане ясно.
Впоследствие детето задава по-трудния въпрос — защо биологичните му родители са се отказали от него. Ако му намекнете, че не са го искали, вярата му във всички родители ще бъде разклатена. Всяка измислена причина може по-късно да го разтревожи по непредвиден начин. Навярно най-добрият и най-близкият до истината отговор би бил: „Не знам защо не са могли да се грижат за теб, но съм сигурна, че са искали.“ Докато детето възприеме тази идея, трябва непрекъснато да му напомняте, като го прегръщате, че завинаги ще бъде ваше.
Всички осиновени хора естествено проявяват силно любопитство към биологичните си родители, независимо дали го изразяват открито или не. В миналото осиновителите научаваха от агенцията само най-общи неща за физическото и психичното здраве на биологичните родители. Самоличността им изцяло се пазеше в тайна. Агенциите постъпваха така отчасти с цел да улеснят осиновителите в отговора им „Не зная“ на изключително трудния въпрос, който детето задава относно произхода си и обстоятелствата, свързани с изоставянето му. Това се правеше и за да се запази тайната на биологичните родители, които в повечето случаи не са женени и впоследствие всеки в своя самостоятелен живот може би ще иска да скрие
бременността.
Днес съдът, признавайки „правото на индивида да знае“, понякога принуждава агенцията да разкрие самоличността на биологичните родители пред осиновения младеж или възрастен човек, който иска тази информация. Впоследствие обикновено се стига до посещение, което в някои случаи има благотворно въздействие върху обърканите чувства и натрапливото любопитство на осиновения, а в други разстройва младежа и осиновителите, както и биологичните родители. Очевидно подобно искане от осиновен младеж или възрастен човек се нуждае от подробно обсъждане със служителите на агенцията, за да се оценят предимствата и недостатъците, които би имало повдигането на въпроса в съда.
Осиновеното дете трябва да ви принадлежи напълно. Осиновеното дете вътрешно може да изпитва страх, че осиновителите му, подобно на биологичните му родители, някой ден ще се откажат от него, ако променят решението си или ако то се държи лошо. Осиновителите винаги трябва да помнят това и да се закълнат никога, при каквито и да било обстоятелства, да не споменават и дори да не намекват, че им е минавала мисълта да се откажат от детето. Заплаха, изказана в момент на безразсъдство или гняв, може да е достатъчна, за да унищожи завинаги доверието му в тях. Те трябва да бъдат готови да го убедят, че е тяхно завинаги, във всеки един момент, когато този въпрос го тревожи, например ако спомене за осиновяването. Бих искал обаче да добавя, че е неправилно осиновителите да се тревожат за сигурността на детето до такава степен, че прекалено силно да подчертават обичта си. В основни линии естествената, чистосърдечна обич създава у осиновеното дете най-силно чувство за сигурност. От значение са не думите, а делата.