ПРАГЪТ НА МЕЧТИТЕ
петък, ноември 6th, 2009Успял си. Хубаво е. Какво по-нататък? Да спреш дотук? По-добре малко, но сигурно. Или да продължаваш да гледаш нататък, да се страхуваш от простора на желанията си. Който се страхува от високите вълни, от бури и крушения, по-добре да си стои на брега и да се терзае от това, че предварително се е уплашил.
Кой с колко се задоволява? „Не винаги можеш да имаш това, което искаш“ – тази досадна истина, когато се предава по наследство от родител на дете и пак отново, може да стигне до ушите на младите само от песента на Ролинг Стоунз. Щом те казват…
Истина е – по-голямата част от живота ни минава в засипването на пропастта между това, което искаме да постигнем и това, което постигаме. При това сме болезнено чувствителни към самостоятелността на решенията. Сами искаме да преценим какво ни е необходимо и как смятаме да го постигнем.
Още прохождащите бебета, плетейки крака, заявяват „Аз съм“. Момченцата се цупят на просто сглобяващите се играчки и изпадат във възторг, когато конструират сложен модел кораб, самолет. Според изследванията на американската психоложка Джудит Родин в старчески домове, в по-добра форма са и по-дълго живеят онези, които запазват правото да вземат сами решения за себе си – в подреждането на стаята, състава на менюто, редът за посещения. Значи тази потребност да участваш в определянето и постигането на важни цели в живота не изчезва с времето, най-много се променят нуждите, интересите, целите.
От момента, в който започваме да вземаме сами решения за живота си, обикновено така подреждаме нещата, че задачите, които си поставяме да се вместват в границите на нашите възможности. Не е лесно, не е и отчайващо трудно. Този процес на пресяване и подбиране на целите ни дава възможност да запазим равновесие между постижения и възможности. Не е лесно непрекъснато да балансираш, да се излагаш на все нови и нови изпитания, напипвайки невидимата граница между умея – не умея, ще успея – няма, ще спечеля – ще загубя.
И така, непрекъснато се пробваме, натрупвайки опит, тренираме се да преживеем успеха и поражението, както и заплахите, които сменят местата на задачи и цели по пътя ни. Успеем ли да постигнем една цел, веднага я заместваме с нова, изискваща повече усилия. Понесем ли загуба, също променяме целта, но сега тя е с намалена трудност. Този непрекъснат процес на приспособяване – на себе си към целите, на целите към нас самите, е сърцевината на зрелия живот. И е показател за собствената ни стойност.
При всеки неуспех самочувствието ни клюмва. За да не се прекърши напълно, бързо си измисляме по-леки задачи или подобряваме методите за постигането на предишната по-трудна цел. А понякога просто смъкваме прага на очакванията си, така че увеличаваме шанса за удовлетворение от постигнатия резултат. Във всеки случай намаляваме пропастта между това, което искаме, и това, което ни се отдава да постигнем.
Постигнатият успех зачестява ритъма в кръговрата: следващият път скъсяваме срока, удвояваме очакванията си към резултата, стремим се към мащабна цел. Победата укрепва надеждата, кара ни да искаме повече и повече. Загубим ли, тя отслабва, крее.
Щастливи са онези хора, които бързо се ориентират, че ще загубят и преди да настъпи краят, променят целите и средствата така, че да избягнат в крайна сметка чувството за поражение. Това са добрите навигатори в разбунтуваното море, които реагират бързо и точно на променящата се сила и посока на вятъра, заобикаляйки скали и рифове. Избират такъв курс, че въпреки препятствията да доплуват благополучно до бряг, макар и не до този, към който първоначално са тръгнали. Естествената човешка склонност към самозаблуждение им помага да се спасят от мрачни състояния и упреци.
Други не постъпват така. Те са перфекционисти и не се помиряват с възможностите за неуспех. Изключително критични и амбициозни, те са вечно напрегнати и вечно неудовлетворени.
На пръв поглед перфекционизмът е положителна черта. Някои бранят това качество, бъркайки го с нормалната амбиция, трудолюбивост или висока самовзискателност. Ако се вгледаме отблизо в безмилостния перфекционизъм, ще отчетем, че минусите са повече от плюсовете. Човек, който от време на време не може да се примирява със собствената си игра, няма да може да се освободи от напрежението и да се зарадва от това, което прави. Първо, защото живее в по-голям страх от другите. (Нещо може да не се получи, или този път да не се получи.) И второ, защото във всяко негово действие се вписва нереалистичният стремеж към някакво абстрактно, измислено от амбициозен ум, съвършенство. Перфекционистите не си дават никаква почивка дори при постоянно поддържан успех (защото може да бъде още по-голям). Затова заплахата от евентуално поражение в бъдещето убива радостта и така необходимото за всеки чувство за удовлетворение.
Болезнено ненаситен, перфекционистът приема образа на угнетения несполучил човек. Именно поради страха пред пълното или частично поражение, той често блокира и става неспособен да действа. Не може да се захване и да довърши това, което обича и иска да прави. Отлага непрекъснато момента, в който трябва до провери какво се е получило. Отново заради това, че може да не е успял, да не го е направил както трябва. Може да не се е получил мечтания съвършен вариант. А това за перфекциониста е катастрофа.
Нормалните пътешественници в морето на желанията приемат задачата като променящ се творчески процес, в който могат да се разместват целите, в зависимост от вътрешните и външните условия, преценявани трезво и конкретно. За перфекциониста всяка цел е категорично закована, а пътят към нея трябва да бъде най-добрия от възможните, или въобще най-добрият. Точка. Спор не може да има. Онова, което не е на мечтаното високо равнище, не заслужава внимание. Нищо чудно, че той или започва нещо и после го зарязва, махайки го и пращайки го по дяволите, или въобще не се захваща. Във всеки случай е хронично огорчен, и е задоволен и напрегнат.
Така кръгът се затваря. Не можеш да имаш всичко, което искаш, но затова пък можеш да започнеш да искаш това, което вече имаш, или което можеш да постигнеш.