Всичко за жената

Още в праисторическо време жените са носели различни украшения от миди, раковини и кости. Огърлиците от сухи плодове, черупки, корали и др. са украсявали техните тела. Цветята в Древния Изток са се ползвали широко за допълнение към тоалета на жените.

Различните украшения от благороден и неблагороден метал са запазили своето значение през вековете. По намерените украшения в стари гробници ние съдим за материалния разцвет и културата на даден народ, за неговите естетични потребности. Жените от най-дълбока древност до днес, както и от най-ранна възраст Обичат да се разкрасяват посредством гердани, пръстени, брошки, обици. Всяка жена изпитва естествено желание да носи украшения. Тя много добре чувства, че огърлицата от нежни перли, красивите обици, един пръстен или гривна и дори едно цвете подчертават нейната красота. Всяка жена може да носи бижу, но трябва да знае кои украшения й подхождат. Неправилното подбиране и особено претрупването с украшения говорят за лош вкус. Французите казват, че добрият вкус е най-доброто бижу за жената. Правилно подбрана, една-единствена огърлица може да измени напълно вида на жената. Подходящите обици създават прекрасна връзка между лицето и линията на раменете. На малко деколте подхожда само огърлица или обици. При голямо деколте може да се носят и двете украшения.
Съвременната жена може спокойно да мине без скъпоценности, ако притежава модерно, изработено с вкус бижу, което може да създаде добър декоративен ефект. Трябва обаче да внимавате в избора и да правите строга разлика между евтините и безвкусни украшения и украшенията, изработени с художествен вкус.
Младите момичета не трябва да носят тежки бижута. Младежкия си чар те могат да подчертаят с дребно на вид, но ефектно украшение -напр. лек пъстър гердан или клипсове със свежи цветове. Когато жената премине двадесет години, тя се нуждае вече от бижу, което да подхожда на нейната индивидуална красота. В никакъв случай не трябва да носите модерно стандартно украшение, а онова, което подхожда на лицето, фризурата и облеклото ви. Не бива на празничен тоалет да носите няколко различни бижута. Трябва да изберете най-подходящото бижу за този тоалет. Също така на спортен пуловер не подхожда огърлица От перли или брилянтна игла. На елегантната вечерна рокля не подхожда голям мъжки часовник, а елегантна гривна, макар и не златна. Много е важно цветът и материалът на украшението да подхождат и допълват хармонично външността ви. Ако искате бижуто, истинско или имитация, да има ефект, то трябва да отговаря на тена на лицето, на косата, на роклята ви и да е съобразено с това, по какъв повод се поставя. Най-ефектни и най-подходящи са украшенията, когато са предназначени за вечерни празненства, защото бижутата заблестяват с пълната си красота само на феерично изкуствено осветление.
Най-стандартно и международно установено украшение е пръстенът. Това обаче не означава, че трябва да се носят фалшиви, лошо изработени пръстени, само и само да се спази модното задължение да се носи пръстен. Като подарък пръстенът е винаги символ на обич и симпатия, която свързва две същества. В това отношение брачната халка с нейната семпла форма е израз на здрава връзка между истински обичащи се млади хора. Приятелката, годеницата или съпругата не се разделят с подарения им пръстен, израз на дълбока обич.
И още веднъж: Не прекалявайте с украшенията! Истинската елегантност е дискретна и не трябва да се показва преднамерено. Избирането на бижу може да бъде показател за вашия добър или лош вкус.

Отзивчивост, съпричастност, чувствителност и двете страни могат да го предложат.
Аз съм хомосексуалист и някои от най-добрите ми приятели са нормални жени. Поправям се: всичките ми най-добри приятели са нормални жени.
Приемам, че моят случай е някакъв напредък, но той не е единственият, много хомосексуални мъже се наслаждават на приятелството си с нормални жени. Изтъквам го, защото понякога иначе просветени хора, са убедени, че хомосексуалистите нямат нужда от жени.
Наистина някои педерасти са подчертано враждебни към жените. Склонни са да се държат емоционално дистанцирано от тях, но мисля, че пропорционално те не са повече от нормалните мъже, които мразят или се страхуват от жените (и които понякога крият тази си антипатия с проявата на сексуален интерес). Обратното, моята хомосексуална склонност Не ми осигурява по-голяма близост с жените – ние не сме „едно и също нещо“, но изглежда насочва нещата натам. Може би това не е основата за приятелството, защото приятелството зависи от личността на двамата, но все пак изглежда, че някак създава специален климат за възникването и цъфтежа му.
Всъщност хомосексуални мъже и нормални жени като двойки не са нов феномен. Написани са не малко книги за тях – имам две пред себе си.
И двете са от седемдесетте години и поради това се занимават предимно с въпроса за осъзнаването при хомосексуалните мъже и нормалните жени. Смятат, че това е причината за близостта между двете групи. В тях отношенията на хомосексуалните мъже и нормалните жени са представени, оплетени като в паяжина: млад артист педераст и неговата женска патронка; омъжена жена и нейния придружител; и разбира се „грозната вещица“ (какъв ужасен израз!) обикновено дебела жена, преследваща младия хомосексуалист, може би с надеждата да го привлече сексуално, но самата тя ужасяваща се от мъжете. Разбира се, от нормалните. ,
Тези традиционни връзки изглежда често са опорна точка за неудовлетворени нужди на Аз-а, за едва чуващите се полутонове на привличането на половете или викарните му емоционални изживяване. Така лишените от това мъж иди жена стават доверени приятели. Но този вид свързаност не се отнася за моите приятелства с жените. Може би е така само дотолкова, доколкото събужда удоволствие у мъжа от женския стил и ритуали, но иначе не ми се струва да е вярна.
Кое какво е? В желанието си Да разбера смисъла на тези си отношения, изведнъж пред мен изплуват думите: разбирателство, съпричастие и чувствителност. И напират като полова възбуда.
Тъй като хомосексуалните мъже обикновено не търсят сексуална връзка с нормалните жени, или по-точно казано „нямат го в дневния си ред“ – приятелството им се улеснява. „То е чудесно.“ Аз високо го ценя – казва моята приятелка Сандра. – Ако ми се обадиш и кажеш да идем заедно на кино, то значи точно това и нищо друго.
Вярно е. Приятелството се натъква на предизвикателства, когато има скрити желания. При несъществуващата възможност за евентуална сексуална връзка, аз се срещам с моите приятелки в една атмосфера не така определена и затова и не така ограничена. Тъй като ние не сме Жена-с-Мъж, които обикновено се чифтосват, то имаме свобода сами да определяме правилата, когато се срещаме. Имаме по-широки възможности за игра, а играта е възможност. Обратно, за мен е много по-трудно да се сближа с мъже, хомосексуални или нормални, поради сексуалния и конкурентен товар, който нося със себе си.
Чувствам понякога сексуална възбуда към моите приятелки – чудесна и неочаквана – и някаква чувствена свързаност, опиянение от непосредствения, сякаш тактилен усет, че моите приятелки са живи в реалния свят. Това не значи, че желанието ми е подобно на сексуалния ми отговор спрямо мъжете, то е някаква точка на запалване, нещо от категорията на копнежа. Общите вкусове често се нагаждат, макар и трудно. Все пак има и някакви други възможности.
Общото между тези две групи – на хомосексуалните мъже и на нормалните жени – е, че и към двете отношението е несериозно. И двете са подценявани заради женствеността им, без да се разисква въпроса, че не могат да бъдат други. Значи ли това, че аз и моите приятелки се чувстваме по-спокойни заедно поради общия гнет?
„През седемдесетте години – казва моята приятелка Марго, – сигурността можеше да бъде изразена и политически, всъщност един феномен от петдесетте: ние сме потискани, унищожавани, затова ще се съюзим. Но тези съюзи не траеха дълго, необходимо е да се разбере как стоят нещата за всяка група, за всеки отделен индивид“.
Не се преживявам като жертва, макар че съм продукт на предразсъдъци, факт, който ми нанася плесница всеки път, когато си мисля за себе си или за другите хомосексуалисти. Но това не значи, че приятелствата ми са били или са, поради общия ни гнет. Мисля, че такива отношения изискват отказ и предполагаема взаимност.
Все пак приемам, че сред моите приятелки се чувствам свободен и спокоен, че не съм под погледа на нормалните мъже. Вярно е: по-малко вероятно е да бъда обект на осъждане или предразсъдъци, защото съм с жена, а не с нормален мъж, който често гради структурата на своите супер компенсации за мъжествеността си върху моя гръб. Мъжественост, спечелена трудно, бих си позволил и да добавя: в това отношение всички мъже са еднакви.
Нормалните мъже по принцип не са враждебни към мен, но все пак са така непредвидими и така свръхчувствителни спрямо хомосексуализъма, че не съм склонен да поема риска. Затова ми напомни и реакцията на едни мой приятел, нормален и много приятен мъж, когато му казах „мили“, а той повтори думата боязливо и невярващо.
Това, което ме безпокои при нормалните мъже е, че мога да бъда определен и подценен от тях без да отдадат значение на моята дума, без дори изобщо да я чуят. Безспорно много по-лесно ми е да споделям повече неща с жените, отколкото с мъжете. Това не значи, че ние сме някакви „конспиратори“ или сме включени в някакъв вид заговор. Нашето приятелство не се базира на „ние срещу тях“, а е отвъд „нас срещу тях“, което е същността на всяко приятелство.
Отзивчивост, съпричастност, чувствителност – помните ли тези думи? Звучат като мантра на идиот, но тук са на мястото си.
„Един нормален мъж вероятно ще каже, че го боли стомах, – казва Сара, – а хомосексуалистът би казал, че е потиснат. Проблемът е, че никой от тях не е по-чувствителният. Но хомосексуалистите сякаш са покрити с повърхностна чувствителност, която те изявяват в определен стил“.
Е добре, аз не съм съгласен със Сара, че стила и същността са две различни неща. Мисля, че те са едно и също. Но смятам, че е права за хомосексуалисти „не притежаващи“ чувствителност (макар че аз съм склонен да твърдя, че имам).
„Нормалният мъж е лесно раним – казва приятелката ми Луси, – но може и да не забележи, че си спряла да дишаш. Не че му липсва сетиво за това, липсва му съпричастност“.
Хомосексуалните мъже са явно по-съпричастни от нормалните. Не съм сигурен дали ми харесва да ми се поставя този епитет, макар да знам, че съпричастността някак пречиства. Това, което знам е, че мога и обичам да изслушвам моите приятелки. Ако съм по-съпричастен от другите, мога да овладявам или да не овладявам някои свои чувства.
- „Нормалните мъже много по-често от хомосексуалните се боят да не бъдат наранени – каза ми моят приятел Сенди. – Нормалният мъж трябва да поддържа съответна фасада на компетентност, независимост и самостоятелност, а хомосексуалистът, може
би съзнавайки иронията и аномалията на своето положение е способен да признава слабостите си.“
Ние всички се стремим здраво да се бронираме. Хомосексуалистът, поради склонността си или заради общественото мнение и поради това, че лишен от възможността да играе определена традиционна роля, често успява да се измъкне от трудната си ситуация за глътка чист въздух. Той може да извлече опит от своята безпомощност, а това му помага да я открие и да я разбира за другите. Ако долови прикрита тъга в гласа на приятеля си, той е способен на съпричастност. Това че е дисквалифициран от традиционната емоционална мъжка поза му дава друг ефективен избор. Дава му възможността да изразява чувствата си по определен начин, а това според моята приятелка Джуди, е истинското величие на хомосексуалистите.
Тази изразителност, жизнено важна за чувството ми за самия мен като хомосексуалист, е последица от онова „ненормално положение“, за което Сенди спомена. Говоря за чувствителността като за вид светоусещане.
Да растеш и да живееш извън културната общност, това определя за всяка отделна група по-специална перспектива. Резултата? Джаз, лагери, депресия – направете сам своя избор. Чувствителността на хомосексуалиста, полуестетична, полусърдечна, цялата ирония на своеобразната му позиция, често го поставя в положението да бъде пред света не такъв мъж като другите „мъже“. Така ли е или не, но това води до иронична изолация, до дълбока промяна в мирогледа. Макар че моите приятелки не се интересуват особено от тази своеобразна чувствителност (е удобна форма на надменност или шарада), те явно се наслаждават от това да смесват тази повърхностна любов с напрежението от невъзможността за сексуална връзка.
„Привличат ме хомосексуалистите, защото проявяват чувствителността си, а така и ти започваш да я показваш“ – казва Луси.
„А какво е то?“ – попитах я аз.
„Черните свещи – отвърна тя, припомняйки ми сцена от едно представление, което заедно бяхме гледали в Ковън Гардън. – То е нещо, като аз със себе си. Хомосексуалните мъже виждат в себе си нещо, към което им е внушавано да изпитва негативни чувства т.е. техния хомосексуализъм, но са решили да го приемат. Много малко хора могат да направят това.“
Но дали това е същественото за приятелството, за нашето приятелство?
„Хомосексуалните мъже споделят с нормални жени, че традиционно принадлежат към женския свят. Но не съм сигурна, че нашите отношения се дължат на факта, че си хомосексуалист. Първо, защото не зная какво точно значи това и второ – за мен това няма значение.“ . Но за мен то има.
Моят хомосексуализъм, това, че съм аут сайдър, в съчетание с други качества на сърцето и ума ми са съществени за нашата връзка. Аз споделям с моите приятелки това, за което Джуди загатна – емоционалната си възприемчивост и ответност.
Ние с моите приятелки живеем и споделяме открито признати, субективни емоции. Те са на пръв поглед повърхностни, но са съществени, защото отразяват сърдечните ни изживявания. Аз усвоявам женския опит, който, мисля, те изразяват в отношенията ни. И това го правя без ни най-малко да накърнявам своята мъжественост. Мисля, че така даже я увеличавам и засилвам.
Този вид емоционални изживявания може би не са само наше притежание, но това е нещо като чувството, че си се завърнал у дома, от което много мъже са лишени или просто не са го пожелали.
Не знам дали това ще ви се стори вълнуващо, но за мен лично е точно такова. Защото аз съм мъж и моите най-добри приятели са жени. Защото нищо не може да го промени. И защото за нас разстоянието не съществува – свързваме се един с друг с ясното чувство кои сме.

Не обичам края на ваканцията. По причини, които смятам, се споделят сериозно от мнозина, нали си спомняте гледката през прозореца на влака или на колата, в която сте скочили „на стоп“. Нищо не виждате – нито дървета, нито небе. Усещате само, че се отдалечавате от онова прекрасно безумие, от миговете с Него, с Нея.
А после пишете в писмото до приятели (или по-младичките – в дневника си):“Запознахме се на плажа. Той (Тя) беше прекрасен (-на). Преживяхме необикновени мигове (тук има конкретни описания на най-вълнуващите моменти ), разменихме си адреси, обещахме си писма и срещи. Свърши ваканцията, дните минават. Продължавам да чакам (тук следва описание на измъчената душа), но нищо! Защо? Нали… (тук пак се изреждат доказателства за неповторимостта на онова, което се е случило)“
Всичко това е познато. Оттук нататък ви оставям в ръцете на психолога Виеслав Соколук, който се опитва да намери отговор на многото защо-та.
Не твърдя, че нито една ваканционна връзка няма никакво бъдеще, защото нейното време е измамно кратко. Не е честно да бъде така, но за съжаление обикновено така става (неочакваното чувство танцува само едно лято). И за да се оправдая за това неприятно твърдение, ще се опитам да надникна в обстоятелствата, при които се ражда ваканционния роман. А те са характерни, няма да изреждам всичките наведнъж, но за онази неповторима атмосфера, в която лесно избухва пожарът.
И така, смяна на мястото, на всекидневния монотонен ритъм на живот, нови познанства, промяна на досегашния тип контакти със (стари познати), нови силни преживявания. Далеч от дома и семейната среда те окрилят чувството за свобода (най-после никой не стои над главата ти). Това прехласване от свободата ражда порива да изживееше нещо зашеметяващо, с една дума да се впуснеш в приключение, с което да се наградиш за сивотата и унилостта, с тях, си се помирявал цяла година. И така, ситуацията трябва да се използва на часа, защото ваканцията трае броени дни. Един от колегите ми сравнява това необикновено състояние със синдрома на кучето, като е успяло за малко да се откъсне от нашийника си.
Ситуацията, за която говорим, се свързва с нетърпеливата потребност да се представиш в нова светлина, подтиква те да извадиш на показ най-хубавото и атрактивното, което имаш. В някои случаи се стига до смяна на идентификацията, „влизаш в кожата“ на съвсем друг човек, впрочем кой ще разбере, че се преправяш. По принцип очакването те прави и вътрешно по-привлекателен. Оскъдното ти облекло показва стегнатото ти загоряло тяло, в очите се появява блясък, дори акнето завехна и не те притеснява. И не ти пука за предишните подмятания за незадоволени плътски желания. Контактът с природата предизвиква прилив на вълнения и атавистична тъга, които слети в едно стават могъщ стимул за романтичната ти унесеност.
Едни и същи хора, които в прозаичните условия на всекидневието биха се разминали, без да си обърнат никакво внимание, според ваканционния сценарий се привличат силно в името на взаимните усещания. Ще си разменят признания и клетви в рамките на интензивните моментни преживявания и чувства. Какъв шанс има за продължението им, като залезе слънцето на ваканцията? Малък, почти нищожен. Щом се върнат към действителността и се събудят в познатата обстановка, толкова силно ненавиждана през оня период, за много хора, случилото се, превръща в красив филм, който могат от време на време да прожектират в спомените си. Филм, в който като че ли не участват точно те. Дори се отронва питането: „Наистина ли така е било“?
Може би това е вторият важен извод. Възстановяването на ваканционния сценарий в паметта улеснява (по принцип илюзорна) „общността на преживяванията“. Става дума за това, че трудно можеш да си представиш връзката между двама, без да я свържеш с понятието „сродни души“. Разбира се, когато тази връзка се задълбочи и малко поулегне, така нареченият „общ свят“ на сродните души започва постепенно да се разпада. Ако това не стане с трясък, връзката започва полека да „гасне“. Още повече, ако „общият свят“ включва единствено общите характеристики за ваканционен роман. Едно неповторимо прекрасно общуване е приключило, но на негово място не се е появило нищо.
Не се мръщете, не на всички ваканционни очарования съдбата е предопределена, можем да си представим и друг изход – момчето и момичето откриват наистина свое собствено парченце от родения спонтанно общ свят, който не е зависим напълно от жарта в огъня, от аромата на боровете, от топлината на пясъка, а ги свързва заедно и по-нататък, когато дойде есента. Може да се случи и така, че да не се загубят след края на ваканцията. Може да живеят сравнително близко, в един град, да се срещат по улиците му и да продължават да се привличат силно. Нищо че вече не са по бански или къси панталонки. Може да не познаят разочарованието.
А ако живеят далеч един от друг, ако разстоянието разделя очите им? Шансовете тогава са много по-малки. Но съществуват, ако наистина имат какво да си кажат и си разменят писма и… чакат нетърпеливо следващата ваканция.
Типични познавачи на ваканционните драми са гларусите и всякакви комбинатори на силни усещания. Екземпляри от този род ловуват във ваканционно време. Те съвсем съзнателно търсят тези места и извличат полза от обстоятелствата, разчитайки на обезоръжаващия си жертвите им чар.
Любовният комбинатор не губи главата си в описаните чувства и настроения, но прекрасно умее да се преструва. Интуитивно усеща, след като вече е отработил своята чувствителност, каква карта да извади в даден момент.на каква струна да засвири. Обещава всичко с жар, давайки си сметка, че щедроста му е ключова в стратегията за покоряване на жертвата. Улучва момента да пласира сериозни намерения, онова, което другият очаква да чуе и в което би искал да вярва.
Не е чак толкова голяма беда да срещнеш подобен персонаж, ако не ти остави драматичен белег от ваканцията.
Да приемем, че си имал късмет, нямаш такъв неприятен мъчителен спомен. Но освен няколко мидички и пясък в маратонките не ти е останало нищо от преживяната с очарователния непознат. Красиво започналата връзка се е разпаднала заедно с края на лятото. Помисли още веднъж, ако решиш, над това, което ти казах. Може би си успяла за избегнеш дълбокото разочарование, което щеше да вгорчи още повече романтичния вкус от това запознанство. Остави си радостта, че именно на теб ти се е случило нещо толкова хубаво и неповторимо! За да можеш в дъждовната октомврийска вечер да „прожектираш“ с наслада филма от ваканцията и да въздъхнеш със светла тъга: „Какво пък, нали все пак бях неговата първа звезда“.