„Заменям живота си с този на друга жена.“ Следва описанието на типажа – такова обявление било публикувано в нюйоркския вестник „Вилидж войс“ преди двадесет години. Обявата била подадена от Нанси Вебер, начинаеща тридесетгодишна писателка, която искала да напише романа си на тази тема, след като преживее приключението „нанасяне“ в чужда кожа в действителност.
Тази на пръв поглед налудна идея се е въртяла в много глави. Често искаме да се поставим на мястото на друг, да проверим прага на собствените си възможности, способности, таланти. Често не харесваме живота си, плод на такива и такива обстоятелства. Често си мечтаем да подредим нещата в друг ред, ако можехме да се прераждаме, да започнем отново…
Нанси Вебер преди всичко е искала да си даде отговор на въпроса какво определя нашата индивидуалност, идентичност. И за да го направи по-добре, се решила на този необикновен експеримент. Сменила живота си с друга жена. Само за един месец. Но затова пък напълно. Жилище, работа, мъже, приятели, роднини, навици, възгледи, предпочитания.
Появили се много кандидатки. Накрая останала Джейн – социоложка, терапевтка, радикална феминистка. Не употребявала дезодорант, не почиствала космите на краката си, обличала се в стила на младата Голда Меир. С нея решила да се смени богатата, елегантна, добре поддържана и разглезена от мъжко внимание Нанси Вебер. Договорили се да попълнят дневниците си прецизно: списък с телефони, адреси, важни подробности, които да улеснят „смяната на кожите“. Подписали протокол за подялба на евентуалните приходи от продажбата на книгата, която ще опише техния опит. Направили послание до приятелите и близките си: „Тази замяна ще бъде истинска. Молим ви да вземете участие в нея. Правилата са прости. Обръщайте се към всяка от нас с името на другата, приемайте ни сериозно, такива, каквито ни познавате, и знайте, че ще положим всички усилия, за да бъдем за вас старата Нанси, старата Джейн. Искаме да докажем, че човек може да бъда такъв, какъвто му се харесва да бъде, достатъчно е да си даде сметка за тази свобода. Желаем на всички, включително и на себе си, приятно забавление. Надяваме се, че ще се включите в играта“.
НЕУДОБСТВАТА НА ЧУЖДАТА КОЖА
Нанси всъщност съзнавала, че всичко това не е толкова просто, както изглежда – смяната не засяга само две живи същества, а нарисуваната в представите действителност започва да се измъква изпод контрол. Не всички участници в играта искат наистина да играят натрапените им роли. Освен това се оказало, че въпреки дългите приготовления, двете дами разполагат с недостатъчно количество деликатна информация една за друга, което усложнило немалко живота им, особено в интимните ситуации. И двете започнали лека полека да манкират, да огъват рамките на собствените си портрети, да заобикалят правилата на играта. И всичко това под напора на вътрешния стремеж да бъдат пак каквито са. Животът на заем, на тази другата, ставал все по-тежък кръст за носене. Назрявали и се трупали упреци, претенции, обвинения. Набъбвало истинско огорчение. И така се стигнало до преждевременно прекъсване на експеримента, който продължил само 8 дни.
КАРТИНАТА СЛЕД БИТКАТА
Погледнато от очите на две така различни жени, които не си приличат по манталитет, възгледи, вкусове, стил на живот, житейска философия, тя е просто хоатична ма-цаница с блясъци и сенки, неразгадаема, абстрактна. Как са се чувствували Нанси и Джейн? Докато едната, примерно се забавлявала криво ляво, другата балансирала на ръба на хаоса и умопомрачението. И двете се чувствували разстроени, обидени, излъгани, манипулирани…
Можело ли експериментът да протече по друг начин? Не е ли трябвало да се направят предварително психологични тестове? Дали не е грешка самото хрумване? Имам ли е този експеримент и най-малкият шанс за успех при определени условия? Имала ли е Нанси морално право да осъществи личното си хрумване, когато цената не се плаща само от нея?
Питанките могат да се поставят без край. И всъщност това е най-голямата заслуга на излязлата необикновена книга-документ. Защото ни кара да се замислим над неща, с които обикновено не пълним главите си. Тази смяна не „разголва“ само участничките в играта, но и всички, които са разбрали за нея. И ни напомня колко силно сме обвързани със себе си, колко сме зависими от навиците, от предметите и нещата, които не само ни обграждат, но и представляват част от нас самите, от нашата вътрешна природа. Ако изхвърлим всичко това от нас, може да се окаже, че сме загубили идентичността си, може да изпаднем в криза от тази загуба.
Книгата на Нанси Вебер е документ за измъчващите ни противоречия – мятаме се между изкушението да бъдем открити и откровени, и страха от последствията. Всъщност всички ние през целия си живот играем различни игри и включваме в тях и околните, без да проявим истинско разбиране към другия човек.
Обикновено всичко донагласяме, приспособяваме към собствените си образци, а те всъщност слагат границите на толерантността ни. Дискредитираме, омаловажаваме или унищожаваме всичко, което се различава от нашия начин на мислене и стил на живот.
Джейн не става Нанси, не успява да почувства вкус на нейния живот. Тя само анализира собствената си представа за нея, насилвайки или свободно интерпретирайки факти, думи, поведенчески реакции.
Онова, което събужда силна съпротива срещу този експеримент, е крайната му цел – да се манипулира живот на друг човек за егоистични творчески нужди. Много известни интелектуалци дават своята категорична оценка „глупаво и недопустимо“.
Едва ли можем да бъдем толкова жестоки, след като контрактът между двете жени е бил доброволен. Така или иначе, резултатът е принос към човешкия опит. Значи не можем да избягаме от себе си и да приемем наготово друга идентичност. Защото знанието само за себе си никога няма достатъчно житейска тежест, докато не се подкрепи от практиката, от опита.
Теоретично знаем кои сме, знаем също, че не можем да прескочим бариерата на екзистенциалната самота, но от време на време се опитваме да се уверим в това. Даже когато опитът граничи с абсурда, с безумието.