Слава Богу, че не можем да избираме дали да бъдем умни или да бъдем хубави, защото над женската половина на човечеството би надвиснала заплаха от тотално оглупяване. Природата не е карала наред, подбирала е, надарявала е едни с повече, други с по-малко ефектна външност. За някои просто не е имала време и настроение. Вече знаем (теоретично), че нещата не бива да се драматизират. Защото важното е не да си хубава, а желана. Да имаш чар, дух, приятели. И колко още много други неща са важни, които пресичат път на категоричните и мрачни предсказания: „нищо няма да направя в този живот, защото природата ми е обърнала гръб „.
Обикновено подчертано красивите бързат да се заявят на света, дефилират на подиуми с дългите си крака, прелестните си бюстове, с бленуващите си устни, с разкошните си коси. Печелят награди, обикалят света, стават фото модели, кинозвезди. Дори онези, които не смятат да упорстват в жестокото състезание по-нататък, се наслаждават на спечеленото – хубави коли, кожени палта, околосветски пътувания.
Затова пък останалата, по-голямата част от женското население, нито грозни, нито красиви (или красиви, които не знаят как да използват този дар) работят, учат, трупат диплома след диплома – усъвършенстват език, компютър, някои продължават да се наливат със знания, защитават научни степени. И въобще вършат всякакви подвизи, експлоатирайки сивото си вещество, скрито под черепа им за чужди очи.
При това банално разпределяне на благата и компенсациите, не се знае коя от тях ти гарантира щастие. Красотата на лейди Ди я доведе в Бъкингамския дворец. И какво после? Ослепителната Мерлин Монро, която бе безспорен идол за мъжете, която имаше магична власт дори над президента на САЩ Джон Кенеди, знаем как завърши живота си.
В книгата си „Какво иска всяка жена да знае мъжа й за жените“ д-р Джеймс Добсон пише, че мъжете ценят повече от красотата интелигентността. Затова пък при жените е обратно. Почти всяка втора предпочита да бъде красива, отколкото интелигентна. Защо, пита се авторът, повечето жени имат такава скала на оценка. Отговорът му не е лишен от логика. Защото мъжът първо вижда, после мисли. Той реагира при среща с жена с очите си, не с мозъка си.
Жената също се подчинява на първичния си инстинкт. Докато те ни поглъщат с очи, „ние ги мерим със сантиметър.“Трябва да бъде толкова и толкова висок. Защо ли така лесно се асоциира хубавата външност с ръста?
По-късно жените се отказват от сантиметъра, мъжете започват да ни гледат с разума си. И това е най-краткият сценарий за семейната катастрофа.
Писателят Алан Милн, автор на незабравимия „Мечо Пух“ също се колебае, размишлявайки над критериите за щастие. Смята, че треторазрядният ум изразява мнение, второразредният – това, което споделя по-малка част от обществото. А първоразрядният си запазва мнението само за себе си.
Какво е измислил все пак първоразрядният разум? В книгата „Двама души“ четем: „Запитали веднъж един мъдрец какъв иска да бъде. Отговорил, че иска да бъде прекрасен атлет от 15 до 25 години, красива жена от 25 до 35, добър писател от 35 до 45, голям генерал от 45 до 55, известен политик от 55 до 65, и градинар от 65 до 75. След това би избрал спокойно кътче на небето“.
Остроумен избор. Но ние, уви, сега трябва да решаваме какви да бъдем: “ Красиви или умни“?