Всичко за жената

Семената на гръцкия сминдух се познати от древността. Диоскурид ги смята за добро средство при изгаряния, а Плинии Стари при затлъстяване.

Гръцкият сминдух е едногодишно тревисто растение от сем. Бобови, достигащо на височина до 50 см. Разпространено е в земите около Средиземно море. Култивира се като фуражно ра­стение в много страни на Европа, в Индия, Китай, Северна Афри­ка и др. В плода се намират по 10-20 семена, всяко от които е дълго 3-5 мм и широко 2-3 мм, много твърдо, жълтосивочервеникаво, със специфичен мирис при стриване и горчив вкус. В семе­ната се съдържат 20 до 30% слузни вещества (галактоманани и др.), стероидни сапонини (чиито агликони са диозгенин, ямогенин и др.), както и спиростанови вещества, тригонелин, холин, лецитин, фитин, флавоноиди, тлъсто масло, следи от етерично масло и др. Агликонът диозгенин се използва като суровина при полусинтетичното добиване на хормони. Тригонелинът, който по хими­чен строеж е близък до ареколина, служи за синтезиране на веще­ството неодезол, използвано като средство против глисти.

Стритите семена предизвикват отделяне на секреции в стомаха и червата и действат апетитовъзбуждащо. Те са и добри анти­септици. Сминдухът се използва широко в нашата кухня, както и в кухнята на източните народи. Със семена от сминдух се приго­твя шарена сол, в която има и други подправки. В пресни и кон­сервирани ястия от месо и зеленчуци се комбинира с чубрица, джоджен, магданоз, копър, червен и черен пипер. Сминдухът се вари с основните продукти. Тъй като поема лесно други миризми, той трябва да се пази в добре затворени съдове отделно от другите подправки. При по-продължителна употреба, но в неголеми дози сминдухът не дава странични явления. Семената действат добре на обмяната на веществата, спират кръвоизливи от вътрешни органи и са средно силно жлъчегонно средство.

Нашият народ употребява сминдуха при кашлица, кръвохраче­не, диарии, като слабително и полово възбуждащо средство. Външ­но се прилага под формата на лапи при гнойни рани, циреи, отоци при ревматизъм, подагра, екзема. Приема се под формата на за­парка (1 равна чаена лъжичка ситно стрито семе от сминдух се залива с 200 см ³ кипяща вода, оставя се да кисне 1-2 ч, филтрира се през хартия и се приема преди хранене). Дозата може да се пов­тори 3-4 пъти дневно.

Синаповото семе се употребява още от древността като консервиращо и лечебно средство и като подправка. Известни са три вида синап – черен, кафяв и бял. Синапът е едногодишно тре­висто растение с разклонено „стъбло. Отнася се към сем. Зелеви (Кръстоцветни). Кафявият синап се нарича още сарепски или руски. Достига на височина до 1,5 м. Семената му са кръг­ли, чернокафяви или жълтеникаво кафяви с диаметър 1,5 мм. По цвят и големина те трудно се различават от черния синап. Съдър­жат етерично масло от 4 до 7%. Кафявият синап се култивира и развива добре у нас.

Черният синап е растение с височина до 1,4 м. Семена­та му са черни или тъмнокафяви. Те съдържат 3,5% етерично мас­ло. У нас е разпространен из цялата страна. За добиване на гор­чица, като консервиращо средство и за лечебни цели се използват семената на кафявия и черния синап. Етеричното масло от двата вида синап съдържа алилизотиоцианат, който има силно дразнеща миризма и остър, парлив вкус. Етеричното масло дразни кожата и при по-продължителен контакт с нея предизвиква образуване на мехури.

За получаване на горчица и като консервант се използват и семената на белия синап. Той е високо до 50-80 см едно­годишно тревисто растение. Произхожда от земите край Среди­земно море. У нас се отглежда в Добруджа и Плевенско. Семената му са белезникави, на големина почти като тези на черния и ка­фявия синап. Етеричното масло на белия синап е без аромат, труд­но летливо и предизвиква тежки изгаряния по кожата. Най-доб­рата горчица се добива от семената на белия синап.

Горчицата се получава, като семената се смилат на едро и се пресуват на студено, за да се отстрани тлъстото масло. Обезмас­лената суровина се стрива до фино брашно, смесва се с оцет, за да се получи кашообразна консистенция, прибавят се сол и захар, а по желание и канела, карамфил, бахар, люти чушки, естрагон, чесън и др. После горчицата се оставя да ферментира (24 ч), след което тя е готова за консумация. При тази ферментация от кафя­вия и черния синап се получава алилизотиоцианат, а от белия – парахидроксибензил-изотиоцианат.

Кафявият и черният синап, използвани в определени дози, предизвикват приток на кръв на мястото на приложението им и с това влияят върху вътрешните възпалителни огнища. Същото свойство има и етеричното масло. Синапите действат и антидиа-бетично. В кулинарията се употребяват под формата на горчица, а в редки случаи се прилагат и цели семена. Семената на белия синап се използват в кулинарията рядко, тъй като парахидроксибензил-изотиоцианатът дразни лигавицата на носа сравнител­но по-малко от алилизотиоцианата на кафявия и черния синап, но пък изгаря по-силно от него мястото, където е приложен. У нас горчицата се слага в майонези, в някои салати и като притур­ка към студени месни ястия. От семената на белия, черния и кафявия синап (заедно с хрян) се приготвя грозденица, крушеница; кисели краставици и други зеленчукови и плодови зимнини и консерви. Обикновено на 10 л течност се поставят 1 супена лъжица синапови семена и толкова плодове или зеленчуци, колкото е

необходимо, за да бъдат покрити от течността. Синапът се комбини­ра с лук, чесън, копър, черен пипер и др., особено при консервиране на зеленчуци.

Белият и черният синап се използват в медицината главно при ревматизъм и простудни заболявания под формата на лапи. Те се приготвят, като 1 супена лъжица синапово брашно от черния или кафявия синап се смесва с 1 чаена лъжичка оцет и затоплена (45°С) вода, прибавя се 1 супена лъжица пшеничено брашно п вода, колкото да се получи средно гъста каша. Тя се разстила върху марля и се слага на болното място. Тъй като алилизотиоцианатът, както вече се каза, дразни кожата, лапата се държи не повече от 15 мин. Семената на черния и кафявия синап служат като жлъчегонно средство, при остри заболявания на дихателните пътища. В тези случаи се приема вътрешно 1 чаена лъжичка 3 пъти на ден от следната смес: една равна чаена лъжичка добре стрито, на прах синапово семе и 100 г пчелен мед. Етеричното масло на черния и кафявия синап служи за получаване на някои лекарства, синапови книжки и др. Етеричното масло и семената на белия синап не се използват в медицинската практика и фармацията, защото предизвикват силни изгаряния.

Плодовете на кишниша са намерени в египетски гроб­ници. За тях се споменава и в папируса на Еберс, както и в санскритски, древноевропейски и гръцко-римски писмени паметници, Плиний Стари отбелязва, че прясно месо, натъркано с наситнени плодове на кишниш и оцет, се запазва дълго време непроменено дори през топлите дни. Италианският лекар и ботаник Матиоли (XVI в.) съобщава за добрите качества на кишниша при приготвя­не на вкусно пушено месо, като споменава, че зелените му лист­чета са добро средство против болки в стомаха.

Кишнишът е едногодишно тревисто растение, достигащо на височина до 70 см от сем. Целинови (Сенникоцветни). Негова родина се смята Средиземноморската област. У нас се среща из посевите като плевел (Брезнишко и др.). Култивира се в Южна България. Използват се главно плодовете, които са дребни, си­во зеленикави, с приятен благоуханен аромат и сладникав вкус. В кишнишовите плодове се съдържа от 0,4 до 3% етерично масло, чиято главна съставка е линалоолът (до 70%), който им придава приятния аромат и вкус. Според някои автори мирисът наподо­бява този на лимона и градинския чай. В плодовете се съдържат още тлъсто масло, флавоноиди, захари и пр. Полученото от пло­довете чрез дестилация с водна пара етерично масло е безцветна или бледо жълтеникава течност с твърде приятен аромат, по-силен от този на плодовете. От последните се получава тлъсто масло, което може да служи за храна.

Плодовете и етеричното масло стимулират отделянето на се­креции в стомаха, червата, белите дробове и жлъчната секреция. Те влияят благотворно на кръвоносните съдове и имат противомикробно действие. Поради това цялата надземна част на расте­нието и плодовете се използват в кулинарията. Както магдано­зът, така и зелената част на кишниша са основна съставка на са­лати и разни месни блюда най-вече в кухнята на народите, насе­ляващи Източна Европа, Мароко, Тунис, Алжир, Етиопия, Север­на и Латинска Америка, Индия и др. В качеството си на подправ­ка изсушените плодове се използват леко запечени без мазнина, като с това не загубват мириса си. Те се поставят в началото на приготвяне на ястието. В кухнята на европейските народи плодо­вете служат главно за марината заедно с бахар, дафинов лист и карамфил. Те се използват при ястия и консерви от овнешко ме­со, като за подсилване на аромата и подобрение на вкуса се ком­бинират с лук, чесън, черен пипер и риган. Кишнишовите плодо­ве се прилагат за ароматизиране на меки бонбони, сиренета и дру­ги млечни продукти. Те са съставна част на различни видове къ­ри. У нас кишнишът се използва в колбасарството, а в чужбина (главно етеричното масло) за производство на ликьори, за арома­тизиране на бира, сладкарски изделия, дъвки и др.

В медицината кишнишовите плодове се прилагат като газогонно и отхрачващо средство и против болки в стомаха и червата. Те се употребяват и против повръщане, при хемороиди, а външно (във вид на лапи) при трудно заздравяващи гнойни рани. Прилагат се под формата на извлек, като една препълнена лъжичка добре стрити плодове се заливат с 250 см³ кипяща вода, кисне се 4 ч, прецежда се и се приема наведнъж преди хранене. Тази доза мо­же да се употреби 3 пъти на ден. Етеричното масло се прилага под формата на препарати при жлъчни заболявания, против глисти у добитъка. Служи още за ароматизиране на лекарства и за прида­ване на приятен мирис на дъха. Етеричното масло може да се приема 3 пъти на ден преди хранене по 5-10 капки.