Всичко за жената

Сладникът е древно лечебно средство и подсладител. За него се споменава в съчиненията на Теофраст (IV-III в. пр. н. е.), който го нарича скитски корен. Авицена (XI в.) лекувал със сладника почти същите заболявания, за които се срещат све­дения и в българските лекарственици от XVII-XIX в. Като ле­чебно средство и подправка се използват едрите корени на ра­стението сладник от сем. Бобови. То е многогодишно, тре­висто, високо до 1,5 м растение. У нас се среща в Свищовско,

Никополско, Сомовит и др. Диворастящо е разпространено в СССР, Южна и Източна Европа. На пазара корените се доставят главно от СССР, Испания, Италия, Южна Франция, Турция. Сладкият вкус на корените се дължи на гликозида глициризин (до 23%)г който е 50 пъти по-сладък от захарта и представлява калиево-калциева сол на глициризиновата киселина. В корените се срещат още сапонини, флавоноиди, полизахариди, полифеноли, витамин С и др. Флавоиоидите имат ясно изразено папавериноподобно спаз-молитично действие, като същевременно са пикочогонно и про­тивовъзпалително средство.Те действат благотворно и на язви в стомаха и дванадесетопръстника. Според някои автори глициризинът нарушава водноелектролитното равновесие в организма (задръжка на натриев хлорид), предизвиква образуването на ото­ци. Корените оказват и адренокортикоиден ефект. Пред вид на това сладникът не бива да се използва в по-големи дози (обикно­вената доза е 1 чаена лъжичка счукани корени) и повече от 20 дни.

Под формата на водни екстракти или смелени на прах корени той се прилага за подсладяване на напитки (бира, лимонада и др.), за приготвяне на специални бонбони, поставя се в дъвките и др. В медицината се използва като откашлично, слабително, противоязвено средство. Неговата употреба трябва да става само под контрола на лекар. От сладника се получават и противоязвени препарати. Един от тях се произвежда и у нас. Днес вместо гладник в кулинарията и хранителната промишленост се изпол­зва  антиалдаксим.

Името на хряна произлиза от древно фризката дума крен, която означава мирис. Това наименование е останало в ре­дица средноевропейски страни, включително и у нас. За хряна като храна, подправка и лекарство се споменава от немската естественичка Хилдегард през XI в. Французите започват да го от­глеждат през XVI в. Хрянът е многогодишно, мразоустойчи­во, тревисто растение, достигащо на височина до 1,5 м, с едри, прикоренни розетъчни листа. Принадлежи към сем. Зелеви. Из­ползват се главно корените на растението, а в по-редки случаи и листата. Негова родина е провинция Бретан във Франция. Днес се среща подивяло почти в цяла Европа. У нас се култивира. Във връзка с неговото отглеждане трябва да се обърне внимание, че най-добри корени за подправка се получават в неторени, черноземни, влажни почви. Обикновено корените се използват в пряс­но състояние, тъй като изсушените губят голяма част от вкусово-лечебните си качества. За да се запазят в прясно състояние, хряновите корени се поставят в пясък. Така те издържат до няколко месеца. Могат да се съхраняват и в стъклени съдове под формата на каша, смесени е винен оцет, сол, малко мед и олио. Като храна и подправка хряновите корени се добиват главно от 2-3-годишни растения, защото те имат най-силен специфичен аромат и лют вкус. Коренището съдържа 1,20% етерично масло, 20% въглехид­рати, малко мазнини, голямо количество витамин С, който в зеле­ните части е около 200 мг% и др.

Главното действащо начало в хряна е гликозидът синегрин, който под влияние на ензима мирозиназа се разпада на активния алилизотиоцианат. Той възбужда апетита и подобрява храносми­лането. Обикновено се използва на върха на чаена лъжичка за 1 порция. В зависимост от вкуса тази доза може да бъде малко по-голяма. Но прекомерната употреба на хрян не се препоръчва, защото алилизотиоцианатът дразни лигавицата на стомаха и чер­вата и понякога може да предизвика дори нервно разстройство. При варене ароматът на хряна се загубва и затова той трябва да се прибавя в ястията накрая. Понякога той служи като основен зеленчук за приготвяне на супи и ястия с тлъсто месо. За намаля­ване на парливостта му се смесва със сметана, пюре от ябълки, майонеза и др. Хрянът подобрява вкуса и действа консервира­що на туршии и зеленчукови салати. С него се подправя майонеза за варена риба, варено телешко, варени свински крачета, печено месо за студено сервиране.

В народната медицина корените на хряна се прилагат във вид на сок при болни с понижена киселинност на стомашния сок (1 чаена лъжичка се взема през време на ядене заедно с мед, захар или някаква течност 3 пъти на ден). Същият сок, смесен с мед и ябълки по равни части, се прилага при камъни в пикочния мехур, подагра, ревматизъм, за стимулиране на уринирането, при грип, кашлица, високо артериално налягане. При тези случаи може да се използва и сироп (смелени на кашица корени се посипват със захар и се оставят, докато се отдели сокът, който се пие по 1 чае­на лъжичка 3 пъти на ден по време на хранене). Тъй като хрянът подпомага образуването на витамин Bi в човешкия организъм, корените и листата се препоръчват и при неврастения. Те се из­ползват и външно вън вид на кашица при синуит, ишиас, плев­рит, пигментни петна по кожата. В тези случаи пресен хрян и тесто се омесват добре, поставят се в марля и се слагат на болните места, които предварително са намазани с мазнина. Този своеобразен компрес се държи не повече от 10-15 мин, защото има опасност от изгаряне (алилизотиоцианат).

Използването на хряна като лечебно средство трябва да се из­вършва под контрола на лекар.

Българският народ до неотдавна използваше корените на хря­на като консервант при приготвяне на крушовица, грозденица и др., които днес се позабравиха. Грозденицата се приготвя по след­ния начин: 10 кг гроздови зърна се нареждат в съд на пластове, като между тях се поставя 1 кг ситно нарязан хрян. Затвореният добре съд се пази на тъмно, хладно място при температура 10- 12 °С. Консервирането на круши става, като към 5 кг плодове се прибавят 300 г ситно нарязан хрян, 500 г захар, 200 см³ оцет и всичко се смесва добре. Накрая се поставя вода, докато се покрият плодовете.

Най-старите сведения за магданоза (главно като хра­на) се срещат в египетските папируси. Както от тях, така и от гръцки съчинения личи, че магданозът е особено уважаван, дори смятан за свещено растение. Гръцкият поет Анакреон (VI-V в. пр. н. е.), възпяващ виното, красотата и любовта, в своите трудове издига магданоза като символ на радостта и славата. Някога се е вярвало, че приет с храната, магданозът възстановява силите и укрепва организма. Древните народи смятали, че тези, които го консумират, стават силни и твърди като камък. Това личи и от научното му родово име – петрозелинум (на гръцки петрос – камък).

Магданозът е двегодишно тревисто растение от сем. Целинови (Сенникоцветни). Негова родина са земите около Среди­земно море. Диворастящ се среща в Югоизточна Европа, Запад­на Азия и Северна Африка. Култивират се 2 вида магданоз – единият за зелената маса, а другият за кореноплода. От сортовете отглеждани за зелена маса, се срещат с гладки и с къдрави листа. Изследванията показват, че къдравият магданоз съдържа по-го­леми количества витамин С. В България се отглежда предимно сортът с гладки листа. Надземните части на магданоза съдържат етерично масло (до 0,30%), в състава на което влизат отровните ве­щества апиол, миристицин и алилтетраметоксибензол. В магданозовите листа се намират още провитамин А, витамин С, фолиева киселина, флавоноиди, захари, белтъчни вещества и др. Листата на магданоза са богати на минерални вещества (калий, калций, магнезий, фосфор, желязо и др.). Плодовете на магданоза съдържат етерично масло (2-3%), а в кореноплода то е до 0,10%. Това масло има характерен мирис и приятен вкус.

Магданозът подпомага храносмилането, тонизира организма. Освен това той усилва диурезата и действа спазмолитично. Тряб­ва да се има пред вид, че приет в по-голяма доза, той предизвиква приток на кръв в лигавицата на стомашно-чревния тракт и матка­та и може да предизвика аборт у бременни. Дневната доза от зеле­ните части на магданоза е 20 г, приет на 2-3 пъти, или 5-6 супе­ни лъжици изсушена надземна част. Корените на магданоза се приемат в количество 2 пъти по-малко от това на надземната част.

В нашата кухня магданозът се прилага почти във всички блю­да, и то обикновено в прясно състояние. Изсушеният има по-слаби вкусови качества. Магданозът се слага в ястията, когато те са почти готови, но са още на огъня. Магданозът понякога служи и като хранителен продукт. От него се приготвят паниран магданоз, магданозени кюфтета и др. Може да се комбинира с почти всички подправки. Корените са особено полезни като основен зеленчук за супи. Плодовете се използват за получаване на етерично мас­ло, с което се ароматизират вина, сиренета и други млечни про­дукти.

Българската народна медицина употребява магданоза за пови­шаване на апетита, за усилване на диурезата, за потискане обра­зуването на газове в червата. Той се употребява (надземната в подземната част) при камъни и пясък в бъбреците, при бъбречни колики и менструални смущения. За всички гореизброени състоя­ния се препоръчва приемането на магданоз в прясно състояние като салата (10 г ситно нарязана надземна част се смесва с 1 чае­на лъжичка маслиново масло, 1 домат и половин краставица). Сок от магданоз служи за отстраняване на пигментни петна по кожата на лицето и ръцете, както и при кожни паразити.